По правило заключението бележи края на всеки текст. В България обаче отдавна не спазваме правилата, затова и започвам така: Какво ни стана, как стигнахме дотук? Как се получи така, че масово сме готови бързо-бързо да се скараме, вместо да се разберем? Да се сбием, вместо да се помирим? Да си пречим, вместо да се подкрепяме?
Не става бързо, но става, когато го допускаш и умишлено работиш за него. Става, когато секунда след секунда, минута след минута, час след час, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година работиш за омраза. Защото така постигаш целите си. Твоите, не общите – никой да не бърка. Инструментите това да се случи са отдавна известни, но улисани в своето ежедневие рядко се замисляме за това. А когато все пак почнем да се оглеждаме, нещата вече са много напреднали – защото тези, които днес вече плюят навсякъде, утре ще тръгнат да газят в морето, понеже са си повярвали, че е до колене. Само от нас зависи да се окаже по-дълбоко.
Как се овладява държава?
На първо място – чрез изграждане на идеал. Използвам тази дума не в положителния смисъл, известен в българския език, а като израз на "съвкупност от идеи, която определя начин на живот". Друг е въпросът колко изграждащият идеала вярва в него и колко пари взема, за да го строи. Преди години по "Евроспорт" имаше една много поучителна и хубава реклама за това – всяко велико постижение е започнало като проста идея, като просто желание. Ще добавя, че и всяко ужасно постижение така е започнало.
Втора стъпка – достатъчно хора да са убедени в твоя идеал и да го подкрепят. Правя твърдо разграничение между убеденост и подкрепа – рядко съм виждал повече убедени, отколкото подкрепящи. Причината е проста – не можеш да угодиш напълно на всеки, независимо колко неща споделяте.
Трета стъпка – да разпространиш своя идеал и да успееш да осигуриш разпространението, както и да го поддържаш. Неслучайно медиите отдавна са наречени "четвъртата власт". Който ги владее, владее разпространението. В нашето съвремие, дори в България обаче, феноменът "социални медии" стана достатъчно обществено значим инструмент за разпространение. С други думи – каналите за разпространение на информация се увеличиха, обаче контролиращите инструментите – не. Повече от наивник е всеки, който си мисли, че през която и да е социална мрежа може да говори "свободно".
Отделна, също много важна промяна настъпи със социалните мрежи – скоростта на разпространение на информацията. Вече всичко е на секунди разстояние, тоест имаш достъп до какво ли не. Мозъкът, обаче, не е еволюирал в способността да разпознава и анализира толкова бързо количеството съдържание, което очите виждат. Пример – представете си, че за секунда очите виждат домат, картоф, маруля, праскова, портокал, банан, краставица, пържола, бутче, ориз, яйце, царевица, шоколад, мусака. За секунда можете да кажете, че всичко това е храна – мозъкът Ви ще го анализира. А можете ли за секунда да кажете кое какъв вид храна е, какъв тип храна е (готвена или не)? Още не можем да анализираме толкова бързо.
Което означава, че е много по-лесно един идеал да бъде пробутан на повече хора (нали вече не сте забравили какво имам предвид под "идеал"). Щом не анализираме, не мислим върху това, което ни се предлага, ние се обръщаме към друго, когато даваме оценка за нещо – дали ни харесва или не. Харесването обаче се оформя на фактори, които не почиват на логиката. А логиката е това, което в крайна сметка ни показва на практика какъв е резултатът от мислите и действията ни. Пак пример – печката няма да те изгори, пипни я, толкова красиво червена е, така приятно топли в студената зимна нощ. Кой не харесва да му е топличко при -10 с пронизващ вятър навън – затова, пипни печката, нали ти дава топлина, значи я харесваш?!
Остана единствено да осигуриш постоянното разпространение. Да не вземе някой, който държи инструментите за разпространение – телевизия, онлайн медии, социални мрежи, да почне да разпространява други идеали, не твоят. Как се постига това – със сила! Силата на парите, силата на репресивните органи – армия, полиция, държавно обвинение, съд. Важно е колкото се може повече от тях да са в твои ръце, да са зависими от теб, за да може идеалът да тече и тече. За да може хората да те подкрепят, да са убедени, ЧЕ ТИ СИ ЧОВЕКЪТ ЗА ТАЗИ РАБОТА!
Разбира се, рядко някой успява да овладее всичко. Дори на върха трябва да споделяш – ти, ЧОВЕКЪТ, си звездата, но няма да си звезда, ако ги няма беквокалите. Няма да си звезда, ако го няма режисьорът. Няма да си звезда без продуцента. Без тях концертът пропада. Политическият концерт. Пропада и разпространението на идеала. Пропада убеждението в идеала, пропада подкрепата за идеала, подкрепата за ТЕБ, неговия автор.
В България, а и не само, сме в остра фаза кой ще е звездата. Политическата звезда. Във фаза сме и кои ще са беквокалите – тези, които ще припяват. Даже сме във фаза кои от беквокалите се подготвят да станат следващата звезда - надигат глас, та да заглушат звездата. Имената на най-видимите за ролите ги знаем добре – Бойко Борисов, Кирил Петков, Асен Василев, Костадин Костадинов, Корнелия Нинова ... Въпросът обаче е, че сме във фаза и кои са режисьорът и продуцентът. Тук вече е хем просто, хем много сложно – САЩ, Русия, ЕС, някоя от звездите, дори някой беквокал, който само се прави на такъв, но го подкрепят я САЩ, я Русия, я ЕС. България обаче къде е?
За да има концерт, трябва да работят много неща, да си взаимодействат. Някои са по-важни, други нетолкова, но хубавият концерт, даже политическият – този, който хората харесват или поне търпят, трябва да съчетава повече от вече изброеното.
В България хубав политически концерт не сме виждали години наред, даже десетилетия. По-лошото е, че така и не можем да спрем лошия концерт – този, в който всички са се овъртолили един с друг и всеки взема по малко от ролята на другия, което води до какафония. Какафонията е най-ефективното оръжие да скриеш кой е добър и кой лош. Довчера чегъртахме ГЕРБ, днес ги чакаме за правителство с Промяната. Довчера "Възраждане" ревеше за "предатели", днес наложи ключова и дошла като гръм от ясно небе промяна в правосъдната ни система. Тази за следствието - там, където начело е Борислав Сарафов, който тръгна да бори главния прокурор Иван Гешев, който се закани да мете политическия боклук, след което прокуратурата поиска имунитета на Бойко Борисов, който попита Гешев защо само него гледа, но не питаше това години наред, защото никой от прокуратурата не го гледаше изобщо, обаче се сети да каже на Мария Габриел сега да смени Гешев и Сарафов тръгна да се бори с Гешев, а историите тип "Барселонагейт" си течаха в миниманса, далеч от пробутваните на голямата сцена уж по-сочни риалитита, убиващи всякакво присъствие на мозък. Заключение - Сарафов, който изпълнява важна част от офанзивата срещу Гешев, няма да му е подчинен. Създава се и на практика още една прокуратура - ако Следствието нещо вземе да не намери по даден случай, как ще има обвинение? Пък досега съдебната реформа беше само за прокуратурата и да има някакъв контрол върху нея от съда - за Следствието няма. А тя, правосъдната система, нали не сте забравили, е ключова и в преследването, и в поддържането на идеала?
И сега изненада – идеалите би трябвало да са вечни! Да, само че да ги постигнем веднъж и завинаги не е. За да са живи те, за да е завинаги, трябва да бъдат постигани постоянно. А бойното поле за този успех е кърваво. Там, където се решава в кой идеал ще живеем. И понеже е особено кърваво сега, много често условията да бъде постигнат някой идеал се сменят ужасно бързо. Това води и до грешки не само пътя към идеала, а дори към това към кой идеал да вървим.
За Вас не знам. Аз обаче искам да вървя към идеал, при който не може диктатор с ядрени оръжия да ме нападне, да убие и унищожи живота на родителите ми, децата ми, приятелите ми. Искам да вървя към идеал, при който умни младежи остават и творят тук, в България и по-рядко се налага да им обяснявам какво е пълен и кратък член. Искам да може повече хора да пожелаят да си дадат време и да огледат внимателно домата, картофа, марулята, прасковата, портокала, банана, краставицата, пържолата, бутчето, ориза, яйцето, царевицата, шоколада, мусаката и да помислят кое какво е в крайна сметка. Не просто да извръщат глава или дори да не могат да помислят, защото години наред им е помагано.
И още нещо искам – да не забравяме тези, които сега се правят, че искат същото, но години наред не само не са направили нищо за постигането му, а са работили против него. Довчера с кученце за Путин, днес първи евроатлантици. Въпросът е, че няма как всичко наведнъж - затова едно по едно, от най-важното надолу. По-важно от война кажете какво е?
Винаги ще има такива, които няма да гледат и ще лапат (храната, храната) наред. Винаги ще има такива, които няма да знаят какво е пълен и кратък член и няма да искат да знаят. Винаги ще има такива, които ще се радват и подкрепят диктатор с ядрени оръжия, защото той е много готин и прав и тия другите гадняри си го заслужават, и те имат ядрени оръжия, и те са фашисти. Но все още вярвам, че повечето хора, повечето българи, могат, ще могат и ще искат да могат да преценят – че марулята е суров зеленчук, мусаката е готвено ястие, пълният и краткият член не са езикова мистерия, а нещо, за което има правила и щом се постараем, ще го разберем и че когато убиваш мъже, жени и деца наред, понеже иначе теб щели да те нападнат, значи си просто едно жалко чудовище. Въпрос на идеали!
А идеалът... кой всъщност казва, че трябва да е един?! Кой казва, че ще се борим само за един? Едно по едно не значи за едно! Нали помните какво е идеал – ако не, не е срамно да се върнете нагоре в материала и да си спомните. Това е пътят към съвършенството – постоянното гонене на идеалите. Защото най-важният е този:
Автор: Ивайло Ачев
