Фразата "санитарен кордон" придоби особена популярност в последните месеци. Тя послужи, за да обозначи начина, по който по-либералните формации в Европейския парламент решиха да изолират засилващите влиянието си крайнодесни партии там. И въпреки, че резултатът им става все по-висок с годините, да бъдат оставени сами на себе си. Което в известен смисъл означава и да се ограничи властта, която биха имали, ако освен полученото електорално доверие, изповядваха и ценности, подходящи за съвместна работа. В този процес на ограничение има много детайли. Сложен е, не е чак такава гаранция за сигурност, поставя куп въпроси и най-важното - не се знае дали няма да има обратен ефект: превръщайки опонента си в мъченик, да сложи печат на истината на всичко, което той произнася.
В България в последните 10 години е имало няколко "санитарни кордона" - епизоди от политическата игра, когато всички политически участници са обявявали един за абсолютно забранен. И са го поставяли в нещо като карантина.
Първият случай - онова фамозно ДПС, което излъчи Пеевски за председател на ДАНС по време на правителството на Орешарски. В рамките на година след протестите същото ДПС бе забранен съюзник. С течение на времето обаче стана друго - въпреки, че останаха официално в опозиция след огромната репутационна щета (то не, че преди появата на Пеевски са се славили с добро име...) постепенно се завърнаха към любимата хватка на партньор-удушвач. Съответно години наред останаха опозиция само на хартия, докато през това време по стария начин запазиха ролята си на инструмент, участващ в разпределението на порциите в държавата, по знаменития цитат на Доган. Именно в този период и Пеевски израсна неимоверно, построи къщата си от карти в съдебната система, регулаторите и службите. И не само, че пропука санитарния кордон, а се превърна в незаобиколим фактор. Незаобиколим, доколкото всеки октопод, впил се дълбоко в държавата, става невъзможен за изрязване.
Вторият случай: санитарният кордон срещу Борисов след протестите след 2020-та. Накратко - може би единственият шанс да се сложи краят на прехода като такъв, какъвто го познаваме. ГЕРБ спряха да печелят избори и станаха също стигматизирани - днес звучи комично като си спомним, но се създаде парламентарна комисия с цел ревизия на управлението им, която канеше любопитни гости с интересни разкази. С една дума - санитарният кордон беше готов, остана "само" да бъдат "изчегъртани". Първият провал беше светкавичен, на "Има такъв народ", вторият по-бавен и сложен, с много обрати, на "Продължаваме промяната". Крайният резултат е печално известен - ГЕРБ се завърнаха като първа политическа сила, която ще спечели и следващите избори.
И ето, че стигаме до днешния въпрос. Какво да мислим за държава, в която над най-естествената идея - да се образува санитарен кордон срещу Пеевски, тегне странно мълчание? Засега имаме само две изказвания - едното на Христо Иванов, (след оставката обаче), че трябва останалите да се обединят с Доган срещу Пеевски. Другото е на Радев - че цари подозрително мълчание на всички партийни лидери спрямо начина, по който феноменът прави каквото си иска в държавата. Много повече са обратните примери: ще чуете например десетки анализи, в които журналист, социолог или политолог прави калкулация на вота за Пеевски, открито говорейки за това, че гласовете му ще са купени. Така сякаш купеният вот не е престъпление и нещата стоят така - едни подкрепят на Доган по етнически принцип, други БСП по историческа инерция, трети ГЕРБ по семейно-административна неизбежност, а Пеевски - той пък ще си купи гласове човекът, има пари, угажда си. В ситуация, в която доверието в хороскопите и гласуването между спортни племена в риалити, е по-високо от доверието в изборите, не би било крайно зле някой да прояви смелост, докато още не е късно.
Автор: Райко Байчев
