През 90-те години, а и след това, представата за корупция на висши чиновници, мъртвата хватка на трима-четирима олигарси и установяването на тотален контрол върху ключовите институции предполагаше и някакъв катаклизъм. Да кажем: Виденова зима, огромна инфлация, поголовна бедност. Този сбор от провали предизвика и икономическата емиграция - изнасянето към Европа по "черния път" на маршрутки, разтоварващи по испански, италиански, гръцки и други градове жените badantе, за които чудесно бе разказал Стефан Командарев; една болезнена миграция, много по-всеобхватна, а и мъчителна, в сравнение с днешната.
Прескачаме към днешния ден. И виждаме малко по-особена ситуация. Вероятно именно сега преходът вместо да свърши, или поне - да продължи нанякъде низходящо - е стигнал до своя криминален пик: произвел е най-плътна концентрация в ръцете на един човек, овладял държавата през институции, парламентарни групи, висши чиновници. Очевидно, щом пиша това, не е овладял медиите. Но според мен единствената причина това да не се случва, е че се знае, че подобно овладяване не е чак от такава полза - социалните мрежи ги конкурират, пък и нерядко заместват. Там гласовете не могат да бъдат запушвани така, както навремето ставаше по редакциите. А да наложиш цензура има смисъл, само ако можеш да я наложиш навсякъде - иначе всяка малка пролука акумулира огромен съпротивителен престиж, расте бързо и подкопава цялата медийна инсталация - това стана и по време на протестите през 2013-та, когато медиите всъщност бяха доста по-овладяни, отколкото сега. Но да се върнем на катаклизмите и един парадокс: държавата никога не е била толкова превзета, но и никога толкова развита.
Къде тогава е катаклизмът? Струва ми се, не е толкова очевиден като Виденовата зима, но далеч по-сериозен. Може да се опише така: той е тъкмо в коварния извод, че политическият климат няма нищо общо с развитието на държавата. Изводът, че тя може да бъде корумпирана, завладяна, разпарчетосана между 2-3 групировки от А до Я, докато през това време ще се развива по други причини - те са, тъй да се каже, планетарни: технологически напредък, чуждестранни инвестиции, един общ антропологичен ход, който дърпа бясно всичко напред и в неудържимото си темпо подхваща и тукашната малка свинщинка. Коварството на този извод, е че той дискредитира самата политическа система и гражданското участие в нея - то изглежда пресилено, ненужно, излишно патетично. Променя разбирането ни в една твърде странна посока: системата се превръща в нещо като "Игра на тронове", допълнена с малко мемета за забавление. Превръща го в "content", съдържание. Всяко Ново народно събрание е по-скоро нов сезон от сериал, отколкото някаква политическа ситуация, която спешно трябва да решава национални и социални въпроси. Пеевски на жълтите павета е любопитна изрезка от комикс, фарсов немезис към всички, които преди 10 години се бяха събрали на същата арена срещу него. Eдин добър, доколкото е неочакван, драматургичен обрат - но не и събитие, което да предизвика гражданска съпротива, да не говорим за революция. Това състояние на духа е много по-лошо от Виденовата зима. За него, както се казваше в онзи филм, няма протези.
Автор: Райко Байчев
