Не съществува по-злощастна предпоставка за изпадане в умопомрачение от кадрите на Пеевски, превзел площада пред Министерски съвет, и да си бил на същия площад 11 години по-рано, за да го спреш. Да се извършва анализ как от политическото му прогонване преди една декада той се завърна с десетократно по-голяма власт и общо взето превзе цялата държава, също едва ли е нужно. Кратката версия: комбинативна игра с Борисов през цялото време от една страна, а от друга - нелепият мигащ поглед на Даниел Лорер, заявил в национален ефир, че Пеевски се е променил за добро. Бляскав цитат, обобщаващ наивното пърхане с мигли на сглобката, което костваше 300 000 гласа - онези избиратели, които бяха там заради желание да подкрепят битката с мафията, а им бе обяснено, че това е второстепенен проблем в сравнение с евроатлантизма - и че по някаква причина двете не бива да се съвместяват, а едното да изчаква другото на stand-by. Кулминацията: по модел, противоположен на евроатлантическия, свръхконцентрация на власт в един-единствен човек, и то санкциониран именно по евроатлантическа линия. С преход от гражданския гръбнак на Кристиян Таков към кариерната гъвкавост на Даниел Лорер (не е само той, използваме го като общ пример) е нормално да се финишира с такъв главозамайващ нонсенс.
А какво чухме от Пеевски на площада? Изумителни кадри, дума да няма. Някой в Тик-Ток бе монтирал видеото с крещенето на най-разнообразни абсолютни дивотии така, че да ги замести със звучно грухтене. Редно е да се каже, че
а) версията с грухтенето звучеше по-малко смущаващо от реалността и вместо да подсили ефекта, я направи даже по-приемлива и
б) свинският кавър изглеждаше като живото въплъщение на "Фермата на животните" на Оруел, изгладил всякакви разлики между политическа басня и българска действителност.
Преди време предположих, че основният психологически казус при Пеевски е, че не прави разлика между задкулисие и предкулисие. И че от мълчалив олигарх, който избягва всякаква публичност и действа инкогнито, днешната му метаморфоза към партиен лидер, а отскоро и площаден говорител, продължава да носи този дефект. Как иначе да си обясним бойния вик "Мистър Кеш", насочен към президентството? Какви ли не неща са скандирани по площадите, но за пръв път като агресивен лозунг се издигат предполагаеми големи суми, събрани по извънбанков път. И то от човек, за който има много, ама много големи подозрения, че раздава кеш по махалите първо, за да гласуват за него, и второ, за да докара вече купените гласове в една комична гражданска авантюра в столицата. Разбира се, Пеевски е вдигнал мерника на президента, защото това е единствената форма на власт, потенциално заплашителна за него, върху която не е разпрострял влиянието си. И понеже не прави разлика между задкулисие и предкулисие, няма кой да му каже, че ако има нещо, което не трябва да прави, е да атакува публично Радев, защото така отчетливо му помага да се превърне в следващия таран, който ще спечели изборите, както стана преди с Трифонов и ПП.
Атаката срещу ПП-ДБ също бе любопитна. Развеселяващо е да чуеш как самият Пеевски недоволства, че са поискали санитарен кордон срещу него, казвайки "седяха в скута ми": сякаш е любовно измамен и си ги иска обратно. А за избирателите му, посетили столицата, не е необходимо да се казва нещо по-обстойно, освен очевидното: че ако човек търси пример, с който да аргументира тезата за образователен ценз като задължително условие за гласуване на изборите, направо се е натресъл на убедителна илюстрация. Все повече и много решително българската политика се превръща в комикс. В развъдник на животински видове.
Автор: Райко Байчев
