Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Благодаря ти, шампионе!

06 юли 2014, 21:34 часа • 119832 прочитания

6 юли, 2014 година. 20:07 часа българско време. С треперещ пръст натискам бутона „запиши”, за да пусна репортажа си от тазгодишния финал при мъжете на „Уимбълдън”. Финал, за който ще се говори много, много, много дълго време. Финал, в който една красива приказка не можа да стигне до своя щастлив край – най-изящният тенисист в историята на играта да вземе своята осма титла от турнира, който обича най-много.

Неслучайно използвам определението „най-изящен”. Не най-велик, не най-титулован. Защото Роджър Федерер е нещо много повече за тениса от купите и трофеите. От простите тенекии, както обичам да казвам в разговори с приятели на тема тенис.

Само който поне веднъж е хващал тенис ракета в ръка, знае колко труден е този спорт. И технически, и психологически. А колко трудно е да направиш перфектно деми воле при топка на нивото на глезените ти на метър от мрежата, при 3:4 в петия сет на финала на „Уимбълдън”, когато противникът ти има точка за пробив – истински скрит мачбол и то да го направиш така, че сякаш погалваш топката с коприна и я караш да заспи спокоен сън върху тревата, мога само да си представям. И съзнанието ми не го побира.

Роджър Федерер прави играта тенис да изглежда лесна и ефирна. Прави я да изглежда красива, недостъпна и същевременно толкова проста. Сякаш всеки от нас може да вземе ракета в ръка, тя да опише някоя красива дъга и ей така, като с магия, топката да отиде право върху линията – от сервис, от форхенд, от бекхенд, от воле.

Преди девет години, на финала на US Open, 24-годишният тогава Роджър Федерер излезе срещу един от идолите на детството ми – Андре Агаси. И макар да бях готов да стискам палци за Андре, с течение на мача магията на швейцареца ме накара да тръпна при всеки негов удар. Отлично знаех кой е Федерер, разбира се – един от най-големите тенис таланти блесна точно на „Уимбълдън” след петсетова драма на осминафинал през 2001 година, побеждавайки тенис божеството Пийт Сампрас. Още тогава леко нервозният, но нахакан младеж ми направи впечатление, но истински превзе сърцето ми след четири години – в Ню Йорк.

През годините си на доминация Федерер изобщо не е страдал от излишна скромност. Да, той се държеше винаги на ниво, но нотката на превъзходство в интервютата му се усещаше – с малко, но достатъчно, за да подразни. И да кара мнозина да чакат с нетърпение някой да му натрие здраво носа. Времето отминаваше, появиха се нови, по-млади играчи – Рафаел Надал, Новак Джокович и логично Федерер започна да отстъпва територия, започнаха да му трият носа. Защото с природата никой не се преборил.

Точно това отстъпление обаче показа истинското величие, истинското тенис сърце на Роджър. Него рядко ще го видите да вика, да размахва юмруци почти е невъзможно, а да се надъхва след всяка точка - абсурд. Прословутите му C’moon или Allez не са рядкост, но не се появяват натрапчиво. И му го прощаваме - защото е някак джентълменско, какъвто е и тенисът като спорт. Преди няколко години, на Australian Open, от Eurosport направиха експеримент – сложиха уред за измерване на децибелите край кортовете. Естествено, Мария Шарапова „квичеше” най-мощно, а на мача на Федерер не се и чуваше звук. Shhh, quiet, genius at work – Роджър в най-чиста форма изразява това послание на верните му фенове, които го следват с този плакат по всички кортове на планетата. Само това да сте видели, ще сте наясно що за човек е Федерер.

След израстването на Надал и Джокович Федерер записа някои доста болезнени загуби – с 2:3 сета на финала на „Уимбълдън” срещу Рафа през 2008 година, през 2010 и 2011 година загуби на два пъти на полуфинал на US Open от Джокович с по 2:3 сета и то след като и в двата мача имаше по два поредни мачбола – в първия на сервис на Ноле, а във втория, още по-зле, на свой сервис. Точно тези загуби, а и може би в най-голяма степен днешната обаче направиха Федерер по-добър като човек.

Ще попитате откъде знаеш? Или просто ще си кажете „тоя луд кво ни занимава”. Знам, защото го видях в очите на Федерер, когато поздрави Джокович в традиционното интервю след края на мача. Очите на швейцареца сияеха – той просто беше доволен, че се насладил в пълна мяра на любимата игра. Естествено, при награждаването се появи подозрителна влага, но тя дойде заради осъзнаването, че вече краят на кариерата му идва и след някоя и друга година няма да може да е там, където му е мястото – на най-голямата сцена, състезаващ се с най-добрите сред най-добрите.

Когато този момент дойде, Роджър, аз ще плача. Ще плача, защото гений като теб заслужава пречистващата сила на сълзите. Ще плача, защото бях свидетел на твоята кариера – на най-изумителните ти изпълнения, на най-големите ти победи, на най-болезнените ти загуби. Бях свидетел на магията, която извираше от твоята ракета, на ударите, които друг не може да направи. И ще кажа на чист български със „сръбски акцент”, преминаващ в базелски диалект: „Благодаря ти, шампионе, че ме остави да те обожавам”.

Ивайло Ачев
Ивайло Ачев Отговорен редактор
Новините днес