Училище

Малко преди да поемем с мама сутринта към шесто основно училище „Митко Палаузов” в Габрово, баща ми излезе и каза, че ще се върне след малко. И двамата с мама знаехме, че неговите мерни единици нямат нищо общо с нашите и под „малко” можеше да се разбира както едно денонощие, така и литър гроздова. Макар че литър гроздова за едно денонощие наистина е нищо работа. Всички се гордеят с бащите си. Аз също се гордея. Едни имат бащи професори, други имат бащи Герои на социалистическия труд – имаше и такива, - трети имат бащи дори космонавти. Ама аз нямам приятел, чийто баща да е бил космонавт, но съм срещал човек, чийто баща се е познавал лично с космонавт. Но не съм срещал някой да се похвали, че неговият баща е бил пияница. Като деца си мерехме мускулите и ако на някого от нас мускулите бяха по-меки, респектираше с мускулите на баща си. Примерно: „Пък моя баща има такива мускули, че ще бие твоя”. Обикновено си мерехме бащите. Чак по-късно започнахме да си мерим други неща. Особено момчетата. Но, ето, дойде време да кажа, че моят баща беше пияница. Беше достигнал невероятни висоти в това си поприще. Дори имаше един период в живота ми, в който се опитах да го настигна. Но, след като не успях да си отида от този свят като баща ми, се отказах. И сега не зная кое е по престижно – да си пияница, или да си отказал пиенето. Понякога събираше компании вкъщи, вадеше китарата – сигурно заради това не станах пияница, защото не се научих да свиря на китара – и започваше да пее. И пеенето не ми се удава, въпреки опитите. Сигурно сте забелязали, че големите музиканти са били пияници. Аз си мисля обаче, че всъщност една не малка част от големите пияници са били и музиканти… Другите са ги слушали. Баща ми излезе от къщи и каза тогава, че ще се върне след малко. Ние познавахме мерните единици на баща ми и с мама тръгнахме за училище. Мама набра от градината цветя – бяха нарциси, - нарече ги „Тези са за учителката”, чието име още не знаехме. И тръгнахме към училище. През това време татко със сигурност е бил духом с нас, защото чух на другия ден мама нещо да го хока, а той се оправдаваше, че влязъл да почерпи само, тъй като синът му бил първолак. И тъй като не ми спомена името аз се учудих кой ли е синът му, тъй като аз бях на училище. Мама се обръщаше към баща ми с неговия прякор „Буче това, Буче онова” и аз знаех до четвърти клас, че баща ми така се и казва. Наистина чак в четвърти клас научих истинското му име, тъй като един мой съученик ми каза, че второто ми име било бащиното. Никога не съм робувал на авторитети и за да се избегне такова робство в децата ви, най-добре ще е да ги научите да се обръщат към вас с прякорите ви. Ама това е лично мнение. На баща ми в Габрово викаха Буката, а към мен се обръщаха с „Малката Бука”. С мама отидохме на училище, тя по списъка разбра в кой точно „Първи Б” клас ще бъда, попита някого къде е този „Първи Б” тъй, както питаше на гарата на кой коловоз е влакът за „Барабаново”. Сега му върнаха старото име Царева ливада, но преди Царева ливада всички го знаеха Върбаново, с изключение на мен. Освен с баща пияница аз мога да се похваля и с това, че мама знаеше буквите, но не можеше да чете. Бе учила в сръбско училище, но дядо Андон не я пускал да учи сръбски и накрая на годината ходил при даскала с дамаджана ракия и така той давал диплома не само на мама, а на всичките осем деца на дядо ми Андон. Не искал децата му да учат сръбски, а като емигрирали в България от Западни крайни, вече било късно да ги учат и така си останали. Да не повярва човек, че родолюбието може да води и до неграмотност. После други неща ни учеха в училище – че грамотността води до родолюбие, а непризнатите музиканти се пропивали. Глупости на търкалета се учат в училище. Първо, по мама аз знаех, че родолюбието води до неграмотност, а за да пропееш трябва първо да си изпил, по мярката на татко, малко ракия… Мама попита учителката дали това е „Първи Б” клас и тя веднага се съгласи с мама. Чак след това провери в списъка, ама аз знаех, че това е моят клас, защото всички от махалата бяха се подредили там. После Иванка Борисова – така се казваше класната – ни накара да се хванем за ръце. Защо ни учеха момчетата да се държим за ръце с момчета, момичетата с момичета – така и не можах да разбера. Мама ми махна за довиждане и каза да не се бавя, защото отивала да готви, тъй като цялата рода щели да дойдат вкъщи. Настани ни Иванка Борисова по височина и на мен се падна да седна на последния чин до прозореца вляво. До мене настани едно къдраво и високо нещо, с коса като на Анжела Дейвис, което после се оказа, че се казвало Снежана. После всички си казахме имената, като другарката Борисова ни казваше да ставаме прави, като си казваме имената или говорим с нея. Сигурно водеше и някаква своя селекция, защото ни заразпитва кой какво може да прави – да пее, да рисува, да смята, да рецитира, да бяга… Не, че ако някой си признаеше, че бяга, щеше да пробва това между чиновете. А когато реши и да ни изпита уменията всички се свиха, потънаха в себе си… Някак си ги досрамя, че могат да правят нещо. Виж, ако ги бяха попитали какво могат родителите им щяха да си признаят, ама те какво могат – не смеят. Дали тогава, ако Иванка Борисова ме бе попитала какво може баща ми щях да отвърна, че татко може да пие? Ама какъвто съм си чистосърдечен защо пък да не го кажа. „Какво може баща ти”, „Да пие”, а „Какво не може майка ти”, „Да чете”… Поне знаех какво най-добре умеят, или не умеят родителите ми. Но тя съвсем внезапно попита кой какво ще направи – песен да изпее, стихотворение да каже. И аз станах и казах, че ще изпея песен. Вкъщи никой не ми бе пял детски песнички, нито ме бе учил да рецитирам стихотворения. Освен баба Йова, но тя не бе авторитет, тъй като ми беше баба. И аз станах, другарката Борисова ми каза да отида отпред на подиума пред черната дъска. Изпълних всичко и казах, че ще изпея песничка. Дори не се наложи да измислям. Песента бе една от пиянските песни на баща ми – какво друго можех да науча от него – и ревнах. Ама поне с пълно гърло и от сърце. „Марина, Марина, Марина… Марина, Марина, Марина… Марина, Марина, Марина… Марина, Марина, Марина…” След като поревах известно време другарката Борисова ми каза да си седна, а докато сядах звънна и звънецът и тя ни пусна да си ходим. Когато с Джоната и Георги Славов стигнахме до бул. „Априлов” 78 се разделихме, защото те живееха по-нагоре в „Дядо Дянко”, уговорихме се сутринта да ме вземат за училище, взех вестник „Работническо дело” от пощенската кутия, ослушах се, гълчавата на гостите идваше от лятната кухня и аз се запътих натам. Казах „Добър ден”, целунах ръка на кръстницата и кръстника, всеки ме канеше да седна до него, да се порадва на първолака, аз избрах леглото, тръшнах се върху него и съвсем невъзпитано разтворих вестник „Работническо дело”. И докато си отиде и последния гостенин го изчетох целия. Защото аз знаех да чета, а по пеенето в училище сигурно сте разбрали, че така и не можах да стана пияница… Ами това е…

Автор: Христо Стоянов