"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Заека излезе от тоалетната. Мина мълчаливо край колегата си пред външната врата. Онзи,щом видя бледото, мокро лице и подгизналите дрехи, не зададе никакъв въпрос, също пребледня и се прекръсти.
Пресече чакалнята, без да забелязва нищо край себе си, излезе навън. Макар и все още топло, подухваше ветрец, който малко го съживи. Постепенно започна да разсъждава. Пое няколко пъти дълбоко въздух и тръгна към колата. Когато я наближи, не забеляза нищо особено. Край нея имаше паркирани други коли, зад нея – микробус с чужда регистрация. Дали притесненията му нямаше да се окажат напразни, а сигналът просто блъф? Отключи и влезе.
Миг преди да запали, ушите му настръхнаха, усети раздвижване. Нямаше време за реакция. Зад гърба му се протегнаха две ръце в черни кожени ръкавици, едната здраво притисна устата му, а другата заби спринцовка във врата му. След секунди Заека не даваше признаци на живот.
От превозното средство отзад изскочиха още двама мъже с черни качулки на главите и тримата бързо преместиха тялото при себе си. Светлокосият остана на задната седалка с пленника.
Единият, който стоеше до шофьора, каза:
- Странна работа! Тоя сякаш е знаел какво ще му се случи.
- Що мислиш така? – попита светлокосият.
- Мирише като пор, не го ли усещаш?
- На кисело.
- От страх. Ръцете ми още лепнат, целият е прогизнал от пот и пикня.
- Може да е от инжекцията.
- Не, случило се е преди това.
Фаровете на микробуса светнаха и той потегли плавно към изхода на аерогарата.
Изрусеният мъж с блуждаещите очи наблюдаваше операцията от друг автомобил, спрян на стотина метра по-далеч. Остави групата да се отдалечи и тръгна след тях, като предвидливо увеличи още дистанцията.
Изведнъж на небето се появи светеща точка, скоро се забеляза и самият вертолет. Пред микробуса изскочиха два бронирани джипа на специалните служби, които бяха под личното подчинение на министър-председателя. Те им препречиха пътя, а отвътре пъргаво скочиха десетина въоръжени до зъби мъже и се разгънаха наоколо.
Втората кола бързо се ориентира в обстановката, изгаси фаровете, направи обратен завой и с газ потегли в обратната посока. След няколко минути изрусеният паркира сред останалите моторни превозни средства на паркинга пред аерогарата. Излезе и със спокойна походка отиде до друг автомобил, качи се на него и изчезна към светещите точки на града. След по-малко от два часа успя да пресече западната граница под чуждо име и от този момент премина в нелегалност. Предчувствията му не го излъгаха – в групата му имаше агент, при това, доколкото можа да се ориентира в обстановката, той работеше за службите, верни лично на Вожда. Вече знаеше кой е този човек, но сега това нямаше никакво значение. Не бе трудно да се предположи, че поръчката, която получи, може да идва от хора на вътрешния министър, а най-вероятно от самия него. Намираше се между шамарите и беше в безопасност само далеч от тази страна. Никой от хората му, които навярно всеки момент щяха да бъдат арестувани или убити, не бе в течение на плановете, фалшивите му самоличности, тайните квартири в Европа. Помисли дали да се обади и предупреди Джокера, но реши, че е рисковано и за двамата. Пък и никой друг не знаеше за тяхната среща. Спря на крайпътно кафене, извади батерията и изхвърли мобилния си телефон, седна на масичка отвън. Надигна шишенцето от бяло злато от вътрешния си джоб и се замисли. Засега имаше достатъчно пари, за да живее добре. Но докога, дали все пак някой ден нямаше да го намерят? Едва ли до изборите някой щеше да се занимава с него. А после? До преди малко изрусеният мъж с блуждаещите очи беше от малцинството, което имаше интерес сегашната власт да управлява отново. В този момент обаче си даде сметка, че за него е по-добре да бъде обратното. Джокера беше прав, колкото и да беше силен, ако загубеше властта, Вожда щеше да се грижи най-вече за собствения си задник.
Зад гърба на изрусения събитията се развиха не съвсем според очакванията му.
Вертолетът освети микробуса, по високоговорител прозвуча заповед да се предадат. Положението на бандитите изглеждаше обречено – пътят им беше преграден от двата джипа, насреща им застрашително сочеха полицейските дула.
- Предадени сме – изкрещя светлокосият. – Къде е шефът, защо не дойде с нас?
- Какво искаш да кажеш? – попита този зад волана.
- Прав е, досега винаги сме били заедно – обади се другият. – Само той ни е натопил.
- Защо?
- Направил е сделка с полицията – рече светлокосият. – Имал е причина за това. Трябва да мислим как да се измъкнем!
- Имаме заложник! – възкликна шофьорът. – Той е нашето спасение!
- Прав си! – радостно го подкрепи другият. – Но дали е достатъчно важен за тях?
- Нямаме друг изход! Трябва да преговаряме с ченгетата.
- Аз ще отида – обади се светлокосият. – Обучаван съм специално за това.
- Защо пък ти? – недоверчиво попита мъжът зад волана. – Не те познаваме, заедно сме едва от година. Ще отиде единият от нас.
- Както искате. Но имайте предвид, че на онези отсреща често не им издържат нервите и стрелят без предупреждение.
Настъпи мълчание. Двамата нещо си прошушнаха.
- Добре – съгласи се шофьорът. – Щом си обучен затова, значи ще се справиш по-добре от нас. Но внимавай, държим те на мушката!
Другият му подаде вестник.
- Размахай това.
Светлокосият остави оръжието си и излезе от микробуса с вдигнати ръце. Размаха вестника и силно извика:
- Идвам на преговори! Не съм въоръжен.
Отсреща му отвърнаха:
- Доближи се бавно и дръж ръцете изправени!
След няколко минути той разговаряше с единия от двамата офицери в подразделението.
- Предупредени сме за теб. Как успя да ги заблудиш?
- Насочих подозренията им към шефа на групата.
- Къде е той?
- Караше зад нас, но се измъкна. Много е хитър и е крайно опасен. Автомобилът му е бял „Фолксваген”.
- Ако е толкова хитър, сигурно е сменил колата. Ще кажа на колегите все пак… Какво ще правим с групата? Мислиш ли, че са готови да убият заложника?
- Не знаят кой е той. В отчаянието си могат да направят всичко.
- Ако им кажем кого държат в ръцете си, това ще промени ли нещата?
- Може да ги влоши... Защо не нападнахте още на паркинга, преди да дойде митничарят? Щеше да бъде много по-лесно и безопасно.
- Искахме да има състав на престъплението. Иначе ще изгърмим в съда.
- Но сега могат да жертват заложника?
- Какво предлагаш?
- Да ги пуснете, при условие, че го освободят. Зная после къде да ги намерим. Трябва да побързаме, ако той се събуди от упойката, нещата може да придобият неочакван обрат.
- Последен въпрос. Знае ли някой откъде идва поръчката?
- Само шефът на бандата. Трябва да го откриете.
- Ясно. Действай! И внимателно. Не ми се мисли какво ни чака, ако прецакаме нещата.
Докато пратеникът се връщаше, Заека дойде в съзнание. За първи път се почувства объркан в чувствата си към своя благодетел, не беше сигурен дали той не го бе превърнал в заложник на собствения си интерес. Но реши да използва името му, с надеждата това да помогне.
- Пуснете ме. Аз съм…
В този момент се върна светлокосият и нанесе мощен удар в лицето му. Заека отново изпадна в безсъзнание.
- Защо го удари? – попита единият от другите двама. – Тъкмо се беше разприказвал, можеше да изскочи нещо.
- На ченгетата не им пука за него. Казаха, че не искат да си имат разправия преди изборите. Готови са дори да ни пуснат, ако го оставим… Какво решаваме?
- Иска ли питане? – обади се единият от колегите му. – Животът е скъп на всекиго.
- Все пак по един аванс взехме, не сме капо – допълни другият.
- Да изчезваме тогава.
- Оставяме заложника на земята и тръгваме – извика светлокосият. Докато поставяха тялото на няколко метра отпред, от вертолета ги осветяваха и внимателно следяха действията им.
Микробусът обърна и се отправи към покрайнините на града.
- Цялата тази работа ми се струва странна, така да ни оставят да избягаме, без да проверят дали той е още жив – рече мъжът зад волана.
- Радвай се, че сме живи и здрави – отвърна другият до него.
Светлокосият, сам на задната седалка, мълчеше нащрек.
През това време полицаите прибраха важния заложник в една от полицейските коли. Скоро той се свести, продължи да лежи неподвижно, със силна болка в главата. Двамата полицейски офицери тихо си говореха недалеч от него.
- Не зная дали постъпихме правилно – рече единият. – Вожда каза, че основното в операцията е да имаме арестуван, за да разберем от къде идва атаката.
- Прав си – отговори му другият, – но така спасихме живота на приятеля му.
- Той подчерта:”Най-важното за мен е информацията. Цената няма значение.”
- Тези така или иначе не знаеха нищо. Бъди спокоен, постъпихме правилно.
Заека неволно изскимтя. Не толкова от болката в главата, а от това, което чу. Вожда, неговият приятел от детинство, го бе прецакал, в това вече нямаше съмнение. Митничарят бе хитър,пресметлив, умееше да се нагажда и използва всяка ситуация, но имаше кодекс на честта, никога не бе предавал приятел или колега. Случилото се с него го накара да се почувства гневен и едновременно безсилен. Реши веднага да избяга и се скрие със семейството си в тайната вила, която наскоро купи, поне до изборите. В Нулиа вече нямаше на кого да разчита, дори напротив.
Заека беше вторият, който тази нощ напусна границите на страната.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
