Събитието се случва на, има-няма, километър от географския център на България. Което буквално преведено е в идеалния център на България. Това от своя страна моментално е трябвало да бъде превърнато в централна новина, – защото в центъра се случва – но истината е, че сега ще възобновим събитието стъпка по стъпка и минута по минута, за да опровергаем всеобщото мнение, че габровецът е стипца и въобще да се вземе нещо от габровец било толкова невъзможно, колкото евреин да се разплаче пред стената на плача заради… Заради недадени за удоволствие пари. Защото старата юдейска поговорка казва, „че само парите, похарчени за удоволствие, са спечелени пари”… Странно, случката става в идеалния център на Габрово, който е кажи-речи квартал Дядо Дянко, пък центърът на Габрово е по отдалечен от географския център. От една страна центърът на града е по-далеч от географският център на България, пък Дядо Дянко не е центърът на града. Според мене тука се крие някаква шашма с една единствена цел – да не се струпват всички забележителности на града на едно място. А забележителностите на Габрово се крият в следната максима: „Паметник в реката и параход в гората”. Защото параходът е в Дядо Дянко, а паметникът на Рачо ковача е в центъра. Ако е за река и на Дядо Дянко си имаме река „Паничарка”, в която се влива „Янтра”. Ама решили, че след вливането реката ще продължи до Дунава като „Янтра”… Несправедливост отново спрямо родния ми квартал и при това положение не мога да не го приема лично. Не че са подозирали за моето раждане, въпреки че колко му е някъде да се роди един Христо еди-кой си, когото на малки години – щото аз младините ги карах другаде – та на малки години на този Христо еди-кой си му викали Буката. Даже Малкото Буче ми викаха, защото Буката беше баща ми. Ама независимо от това са изтеглили центъра на Габрово в града, а на Дядодянковци оставили Парахода на Пенчо Семов. Дали защото къщата ни беше срещу Парахода накрая се преселих във Варна. Сигурно заради това. Но само телом – духом си стоя в Дядо Дянко и се опитвам където и да се намирам, да бъда центърът на Държавата. Дори в центъра на София да отида пак аз ще съм центърът на центъра… Съдба… Заради това, като си отида в Габрово, центровете се привличаме – аз и географският център на България – и ставам забележим. Много е хубаво да си забележим в Дядо Дянко, защото всеки разтваря порти пред теб и те кани на баница…На баница ме покани и чичо Досьо – осемдесет и петгодишен полковник – полковниците, за разлика от подполковниците, никога не стават бивши, въпреки че и подполковници зная, които не са станали бивши… Та като разбра, че този брадат мъж в предпенсионна възраст пред него е малкото Буче, чичо Досьо тутакси започна да ми разказва разни истории. Явно ми личеше, че за тези петдесет години съм възмъжал, защото започна да ми разказва военни спомени. Какво ли ще си говорят младите сега след време, след като не са ходили войници. Сигурно ще си разказват спомени за участията им в гей-паради. Ние говорим за военни паради, те – за гей-паради. Та полковник Досьо Досев се връщал от нощна тревога с автобуса за съседната на нашата къща къща, където живееше чичо Досьо със семейството си. Било е късно, защото се прибрал тази нощ с последния автобус, което значи, че е било някъде около 12.00 или 24.00, или 00.00 часа. Общото между трите часа е, че показват полунощ. Слязъл от автобуса, кондукторът дръпнал вратата на возилото и тя се затръшнала почти като автоматична зад широките плещи на българския полковник, който тогава бил лейтенант, който си оставил мешката с бойна готовност в поделението, на дъното на която се унасял в сън един маршалски жезъл. Автобусът тръгнал по посока хаджи Цонев мост и гумите му зашляпали по паветата на родния ми квартал. Когато се скрил зад завоя пред къщата на Иван Йонков, бъдещият полковник чул някой да крещи: „Помощ, помощ”… Чичо Досьо се огледал, ослушал се, но зововете за помощ деряли по тъмната риза на небето и луната станала кървава. Събудил се полковникът в тогавашния лейтенант, плещите му станали още по-широки, дясната ръка сама намерила кобура, разкопчала го, лявата помогнала да се зареди изваденият пистолет и с леки прибежки лейтенантът с душа на полковник се запромъквал към гласа. Гласът идвал от къщата на Даньо Корта. Фамилията му няма нищо общо нито с кортик, нито с кортове за тенис. Викаха му Данчо Корта, защото фамилията му беше Кортов. Но и той не знаеше откъде е лепнал тая фамилия, която в началото напомняла срамна болест, но после се свиква. Колкото повече наближавал къщата на Корта, толкова по-отчетливо се чувало това „Пооомооощ, поомооощ”… Какво ли не му минало през главата на чичо Досьо – от терористи и врагове на народа, до гамени, които не чакат погледът да съблече красивата жена на Корта. Е, това вече било прекалено за фантазията на бъдещия маршал, пенсиониран като полковник сега. Тихо отворил портата и започнал да се изкачва по стълбите към гласа на Корта – вече било ясно, че е неговият глас. Промъквал се по всички закони на военната тактика и стратегия лейтенант Досев. И когато стигнал градината, просната пред входната врата на къщата, спасителят видял Корта, седнал на пейката зад една ламаринена маса, да крещи „Поомооощ, пооомооооощ”. А наоколо само нощ. И никакви трупове, никакви жени, с разкъсани дрехи. Нищо такова. Просто една тъмна и разочароваща нощ. Защото си е разочароващо да тръгнеш на спасителна акция, пък нищо да не завариш. В такива моменти войнската чест не остава девствена. В такива ситуации войнската чест е опозорена. И с глас на опозорен български войник – смееш ли в такава ситуация да признаеш дори пред себе си, че си офицер – та с глас на редник от обоза бъдещият полковник лейтенант Досев попитал Корта защо така се е разкрещял… Корта, изненадан от въпроса, тутакси отвърнал, че, видиш ли тая дамаджана в краката ми, и на утвърдителното кимване рекъл, че е пълна с ракия и нямало кой да му помогне да я изпие, пък сам нямало как Корта да се справи. Опитал, ама не успял. И заради това викал „Поомоощ, помощ”… Ако тогава имаше единен номер „112” за спешни случаи, е могъл Корта да се обади. Ама нямаше такъв номер и в идеалния център на България кв. Дядо Дянко на Габрово нищо друго не му оставало на Даньо Корта, освен да разчита на стария изпитан метод… Между другото, красивата му жена излязла след малко с готова салата и седнала при двамата. Знаели те, че на покана за по чашка я дойде някой, я не, ама на зов за помощ няма габровец, който да не се отзове… Тогава…
Помощ
26 юни 2015, 09:53 часа • 16534 прочитания
Евгения Чаушева
Отговорен редактор