Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Басейнът

28 август 2015, 14:08 часа • 9430 прочитания

Слизахме след училище, минавахме покрай картингите, покрай самолета – всички те срещу VІ основно училище „Митко Палаузов” в Габрово, спускахме се по баира надолу към входа на „Васил Коларов” и нахълтвахме в магазина срещу входа. Магазинерът ни чакаше винаги с огромен нож в ръка - назъбен като бичкията на дядо ми Христо. Бяхме идвали в голямото междучасие вече за закуски – много обичахме кифли с маково семе и едно питие, модерно за тогава „Шоко”. Не мога да си спомня вкуса му. И на него не мога да си спомня вкуса, и на онези сухи пасти „Мир”, за които войни водихме дечурлигата. Така научихме, че за Мира трябва да се воюва сигурно. Магазинерът ни гледаше изучаващо – той знаеше какво ще си купим, усмихваше се загадъчно и… чакаше. И ние в един глас – Ичо Джоната (лека му пръст), Веско Петров (лека му пръст), Мишо Руския (лека му пръст),Гошо Голяка (жив и здрав да е и аз (жив и здрав все още) – та всички тия, неподозиращи тогава, че смъртта съществува понякога по-осезателно и от живота, изревавахме: „Пакет „Арда” за татко…” Той ни гледаше насмешливо, защото не мислеше, че сме от един баща, даваше ни пакета с цигари, ние преброявахме стотинките – 25 стотинки точно – давахме му ги и Джоната – най-бързия от всички ни – грабваше пакета да го „носи” на неговия баща. Току зад къщата, отдясно по пътя за „Дядо Дянко” се намираше басейна. Все още се намира там, но запустял, пък толкова важен за нашето детство. Между оградата на басейна . от бодлива тел, разбира се – и пътя имаше пояс от дръвчета и храсти. Ние тръгвахме по пътеката, която бяхме направили, и бързахме да бръкнем като стари пушачи и да извадим по цигара за всеки. Пушихме цигари без филтър, тютюнът се лепеше по върховете на езиците ни, ние плюехме и псувахме като каруцари, които са забелязали, че на капрата отзад сме се покатерили да се возим гратис. Каруцарят извиваше камшик над главата си, но вместо по задницата на коня камшикът изплющаваше по капрата. Ние предвидливо обаче вече сме възседнали стърчишката на каруцата, далеч от обсега на камшика, но достатъчно близко, за да чуем ясно и отчетливо: „Маминцето ви да е.а, копеленца ньиедни”… Плюехме тютюна, псувахме като каруцаря, а Мишо Руския държеше далеч от кльощавото тяло ръцете си, за да покаже каква перка е. Ей това не му харесвах на Мишо и благодарение на мен му паднаха бързо няколко млечни зъба, но той нито един път не си отмъсти и не каза на нашите, че пушим заедно, въпреки пердаха, който му мятах следобед… Тютюнът лютеше, ние псувахме и завистливо гледахме басейна в очакване на лятото, когато ще можем да идваме и да плуваме вътре. Басейнът всъщност бе три басейна един до друг. „Мъжкия” с кула за скачане от три, пет и десет метра, „Женския”, където водата ни стигаше до брадичките и детския с водната пързалка. Сега басейнът така и буренясва, като детството, затънало в бурени. Зимно време оставяха вода в единия басейн само. В „Женския”… След училище минавахме да видим дали е замръзнала водата и си устройвахме пързалка. Без кънки. Но измисляхме да кривим стъпалата си така, че да гледат навътре, и се пързаляхме само с ръбовете на зимните си обувки, които задължително трябваше да бъдат от гьон, защото гумата не се пързаля. Така един ден след училище ледът се пропука и под него паднаха и двете ми любови едновременно – Здравка и Рена. Бях влюбен и в двете, те не знаеха и аз се чудех защо не ми обръщат внимание, след като вече бях пропушил и можех да псувам като каруцар. От тогава ми е трудно да разбирам жените… Помогнахме им да се измъкнат от водата, за което те сигурно дълбоко бяха съжалили, защото доста загряващ пердах са отнесли от родителите си. Тогава нямахме толкова права като деца. Единственото право, което си бяхме присвоили бе да се крием от родителите си и правехме тайно своите поразии. Дори, като поотраснахме някои от поразиите така и не споделихме с родителите си. И то не бе от страх, че ще отнесем пердаха, а от уважение към тях и страхопочитание. Мястото, където пушехме цигари го бяхме кръстили „Пушалнята”, а е трябвало да го кръстим „Мечталнята”, защото там, между три псувни и две дръпвания от цигарите ние мечтаехме своя живот. И сега разбирам, че няма осъществена детска мечта. Дори най-елементарната мечта да станеш учител не е осъществена, защото никой тогава не подозираше с колко клюки и интриги е изпълнена една професия. А в детските мечти няма интриги, завист и злоба. В осъществената мечта има само завист, злоба и интриги… „Пушалнята” се оказа доста дълъг коридор между телената ограда и храсталаците и до края изпушвахме пакета „Арда” за татко. Понякога пушехме „Слънце” или „Родопи”, но това бе само в случаите, когато имахме повече пари, защото те струваха по 32 стотинки. Понякога сядахме по средата и се размечтавахме гласно за лятото, като предвидливо подготвяхме терена за това. Повдигахме телта на оградата, за да може, като започне сезонът да влизаме без пари „на басейн”. Можехме да ходим на „Скока” на „Турски дол”, ама там от Пенчо Кериния не можехме ние, по-малките, да се вредим да скачаме от скалата във вира. Пък и големите ни свиваха цигарите… Не е лесно да си дете. Взимахме си дипломите на края на учебната година и се срещахме на дупката в оградата, за да влезем в басейна и, ако може, да се качим поне на „Петицата”, за да скочим в дълбокия също пет метра басейн. Понякога се чудехме защо не ни пускат да скачаме и половината басейн седеше отцепен само заради едно джудже. Да, заради едно джудже, което беше кинта и двайсет не ни пускаха да скочим от кулата. Той се качваше – не трябваше ли да напиша „То”, защото джудже е в среден род – та той се качваше на най-високата кула, почти невидим ставаше там, вдигаше ръце над главата си, оттласваше се от бетона – нямаше трамплини още – превърташе се няколко пъти във въздуха, след това протягаше ръце и се забиваше като пирон във водата. Тогава от три места скачаха негови приятели, далдисваха до дъното, намираха го и го вадеха до стълбите, откъдето той се изкачваше, после пак по стълбите на кулата и пак същото упражнение – скок от кулата, няколко салто салтоморталета, ръцете, които разцепват водата, петите, които се скриват във водния кръг, приятелите, ваденето от дъното… И така, докато един ден не се запознах с него и разбрах, че той просто не можел да плува… Не можел да плува, но обичал да скача от „Десятката”… И разчитал да го извадят тримата му приятели… Ами това е…

 

Автор: Христо Стоянов

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес