Влакът потракваше монотонно, докато преминаваше през околностите на Токио. Нашият вагон беше сравнително празен – няколко домакини с деца и старци, тръгнали на пазар. Аз се взирах разсеяно в мрачните къщи и прашните живи плетове.
На спирката вратите се отвориха и следобедната тишина внезапно бе взривена от мъжки глас, който крещеше яростно и проклинаше на неразбираем език. Олюлявайки се, мъжът се качи в нашия вагон. Носеше работническо облекло и беше едър, пиян и мръсен. С вик той замахна към една жена, която държеше бебе. От удара жената се завъртя и се приземи в скута на възрастна двойка. Цяло чудо беше, че бебето остана невредимо.
Ужасени, хората скочиха и побягнаха към другия край на вагона. Работникът се опита да ритне една старица в гръб, но не уцели. Това толкова разгневи пияния, че сграбчи металния прът в средата на вагона и се опита да го изтръгне. Видях, че едната му ръка е срязана и кърви. Влакът се люшна и потегли; пътниците не смееха да мръднат от страх. Изправих се.
Тогава, преди двайсетина години, бях млад и в доста добра форма. От три години тренирах айкидо по осем часа на ден. Харесваха ми захватите и хвърлянията. Мислех си, че съм корав. Проблемът беше, че бойните ми умения не бяха изпробвани в истинско сбиване. В часовете не ни позволяваха да се бием.
- Айкидото – постоянно повтаряше нашият учител – е изкуството на помирението. Всеки, който е настроен за бой, е изгубил своята връзка с Вселената. Ако се опитате да вземете надмощие над хората, вече сте изгубили. Тук се учим да разрешаваме конфликти, а не да ги създаваме.
Вслушвах се в неговите думи. Опитвах се да се сдържам. Стигах дотам, че дори пресичах улицата, за да избегна педалчетата, които се навъртаха около железопътните гари. Търпимостта, която проявявах, ме караше да се надувам. Чувствах се едновременно здравеняк и светец. В сърцето си обаче копнеех да ми се удаде възможност, в която да спася невинните и да въздам справедливост.
„Сега е моментът! – казах си аз и скочих на крака. – Хората са в опасност и ако не реагирам бързо, вероятно ще пострадат.”
Виждайки ме да ставам, пияният откри удобен случай да прехвърли яростта си върху мен.
- Аха! – изрева той. – Чужденец! Трябва ти урок по японски обноски!
Хванах се за дръжката за правостоящи над главата си и бавно изгледах мъжа с погнуса и отвращение. Бях решил да пребия този боклук, но чаках да започне пръв. Исках да го накарам да побеснее, затова свих устни и нагло му изпратих въздушна целувка.
- Добре! – изкрещя той. – Сега ще ти дам урок.
И се приготви да ми се нахвърли. Но в мига преди да го направи, се чу вик:
- Хей!
Викът ни накара да замръзнем по местата си. Спомням си странната бодра и жизнерадостна нотка в този глас – като глас на приятел, който надава радостен възглас, защото е открил нещо, което двамата усърдно сте търсили.
- Хей!
Извърнах се наляво, пияният се извъртя надясно. И двамата се вторачихме в един дребен стар японец. Мъничкият дядка, който сигурно беше над седемдесетгодишен, седеше там, облечен в безукорно кимоно. Той не гледаше към мен, а се усмихваше радостно на работника, сякаш искаше да му довери някаква безкрайно важна и желана тайна.
- Ела тук – каза старецът на своя непринуден местен диалект, кимвайки на пияния. – Седни да си поговорим. – И леко махна с ръка.
Здравенякът тръгна натам като по команда. Той войнствено се изстъпи пред дребния старец и изрева, надвиквайки тракането на влака:
- Защо, по дяволите, трябва да говоря с теб?
Сега гърбът му се опираше в моя. Ако неговият лакът мръднеше дори на милиметър, щях да го просна на земята.
Старчето продължи да се усмихва на работника.
- Какво си пил? – попита той, а в очите му грееше истински интерес.
- Саке – измуча в отговор работникът, – но това не е твоя работа! – От устата му се разхвърча слюнка и опръска дядото.
- О, това е прекрасно – продължи старецът, – наистина прекрасно! Аз също обичам саке. Всяка вечер с жена ми (тя е на цели седемдесет и шест) подгряваме бутилка саке, излизаме навън в градината и сядаме на старата дървена пейка. Гледаме как залязва слънцето и наблюдаваме как се развива нашето сливово дръвче. Посадил го е моят прапрадядо и ние се притесняваме дали ще може да се възстанови от ледените вихрушки, които ни връхлетяха миналата зима. Но то се оправя по-добре, отколкото очаквах, въпреки лошата почва. Да можеше да ни видиш как вземаме бутилката саке и излизаме да се насладим на вечерта – дори когато вали! – И старецът погледна работника с блестящи очи.
Докато се мъчеше да следи нишката на мисълта на дядото, лицето на пияния започна да се смекчава. Юмруците му бавно се отпуснаха.
- М-да – каза той, – и аз обичам сливови дръвчета... – Гласът му заглъхна.
- Да – каза с усмивка старчето, – и съм сигурен, че имаш чудесна жена.
- Не – отвърна работникът. – Жена ми почина.
И съвсем кротко, поклащайки се в такт с движението на влака, огромният мъж започна да хлипа.
- Нямам жена, нямам дом, нямам работа. Направо се срамувам от себе си.
По страните му се търкаляха сълзи и спазъм на отчаяние премина през цялото му тяло.
Сега беше мой ред. Въпреки лъскавата си младежка невинност и войнствения си праведен гняв, аз изведнъж се почувствах по-мръсен от този човек.
Тогава дойде моята спирка. Когато вратите на влака се отвориха, аз чух как старецът съчувствено нарежда:
- Боже мой, това наистина е голямо нещастие. Седни и ми разкажи повече.
Обърнах се и хвърлих последен поглед назад. Работникът се беше изтегнал на седалката, а главата му беше в скута на стареца, който нежно галеше мръсната му, сплъстена коса.
Когато влакът потегли, аз седнах на една пейка. Това, което исках да постигна с мускули, беше разрешено с блага дума. Току-що бях видял айкидо в действие и разбрах, че в самата си същност то беше любов. Трябваше да започна да практикувам това изкуство със съвсем различна нагласа. Доста време щеше да мине, преди да мога да говоря за разрешаване на конфликтите.
