С ръце на хълбоците, левият крак малко пред десния, той се взря в таблото с резултата. Така остана 3-4 минути Икер Касияс, преживявайки отново фаула, който му направи Ван Перси преди 1:3, а също и жълтият картон, получен за протестите си. Беше 63-ата мин на мача. След още 8 вече беше неспособен да контролира топката на Рамос и Ван Перси вкара четвъртия гол. Нито един съотборник не дойде да го успокои и окуражи. Само Серхио се приближи, потупа го по гърба и така капитанът остана сам със своите размишления. Като загадъчен йероглиф, който нито жена му, нито някой приятел може да разшифрова. Както никой не можеше да чуе задушаващия гняв, който го обзе, когато завърши финала на Шампионската лига. Цели 10 минути той плака неутешимо. Но не бяха радостните сълзи от Йоханесбург след световната титла. Други бяха. Бяха сълзите на човек, който не се чувства добре, който е далеч от пълното щастие и който от доста време търси път за спасение.
Тези, които познават вратаря, твърдят, че той вече не е същият както преди. Нещо с него става от година и половина насам, когато в мача с Малага на 22 декември 2012 г. Моуриньо го остави на пейката и пусна на мястото му Адан. Оттогава Икер не е Касияс. Имаше понякога проблясъци, но вече не е предишният.
Очите му в зоната за интервюта на ст. „Арена Фонте Нова” в петък не лъжеха. Думите може да заблудят, но не и жестовете, погледите, начинът, по който се изричат думите. Например едно е да прочетеш „Щом реферът не е свирил фаул при сблъсъка с Ван Перси, значи грешката е моя. Отчитам я и я приемам”, а съвсем друго е да видиш как Касияс изрича това, като гледа остро в очите събеседника си, сякаш му казва: „Какво искаш да ти кажа”. С изражение на човек, на когото му е почти все едно. Очите на Икер, прегърнал своята чантичка, говореха по-красноречиво от устата му. И те казваха, че той се чувства зле. Много зле. От онази скамейка на резервите на „Ла Росаледа” той не вдига повече глава.
Вече година и половина никой не го чува да вика на терена не се вижда да привиква своите съотборници. Няма нищо общо с онзи Икер, който викаше на Пуйол или Рамос. Той отсъстваше. „Икер ми изглежда зле, както и останалите, но също така и мотивиран и убеден, че можем да продължим”, каза Серхио Рамос за своя съотборник, който обръща гръб на онези, които му припомнят, че Реал М не е печелил титла, без той да е на вратата от 1998 г. насам.
Вяло отговаря на посланията на приятелите, с които преди играеше на карти всяка седмица, а когато говори, все гледа да се измъкне. Оставя впечатлението, че му се иска да изчезне от картата – на футболистите, естествено, и че днес единственото място, където се чувства сигурен и щастлив, е вкъщи, особено след раждането на Мартин.
Неудобно му е положението, в което го постави Анчелоти, и гафът в Лисабон посочваше човек, който се чувства зле психически. Дел Боске, който винаги се опитва да го държи на върха на вълната, отново го подкрепи малко след мача с Холандия: „Той показа отново какво е да си капитан, говореше с всички и всички го слушаха в пълно мълчание. Той се самообвиняваше за някои неща, но в същото време поставяше основата за съвземането на отбора. Той действаше като капитан”, разкри треньорът в опит пред всички да върне радостта на уязвения вратар.
На никого не му минава и мисълта, че Икер може да е резерва срещу Чили. Грешките срещу Холандия увеличиха притесненията на Висенте дел Боске и на съотборниците му за психологическото състояние на вратаря. Но всички разчитат Икер да се върне. Да се върне Касияс.
Най-добрият вратар в историята на испанския футбол все така си остава голям, затова треньорът на вратарите Очоторена се зае усърдно да го подкрепи, защото двамата имат много специална връзка. И ако някой е способен да се завърне по най-добрия начин, това е той, един тип, чието малко име е Икер, а фамилията – Касияс.
Едуардо Кастелао, в. „Ел Мундо”
