Това, че Русия повече не иска да е част от Европа, е факт. Такова е мнението на Александър Динкин, президент на Института по световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките, чиято позиция е публикувана в германския вестник "Тагесшпигел".
Сегашната ситуация е реалност след резултата от преговорите за разпределяне на икономическите блага и безвизовите пътувания до страните от Шенгенската зона, които се водиха в продължение на десетилетия и винаги претърпяваха неуспех. По време на първия му мандат като президент на Руската федерация Владимир Путин повдигна въпроса за влизане в НАТО – сериозна реакция не последва. Само че Русия беше поставена в неприятна ситуация: САЩ едностранно излязоха от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, имаше две вълни на разширяване на НАТО и трети опит за разширяване на пакта за сметка на Грузия и Украйна. Това е краткото обяснение.
За да бъде даден изчерпателен отговор на въпроса дали Русия е част от Европа, трябва да се разгледат дълбоки проблеми и външното влияние. Първо – това е обширната територия на Русия. Тя е разделена на 11 часови пояса, нейните граници с европейските държави са доста по-къси, отколкото границите й с ислямските държави. Границата с Китай се измерва с 4200 км., плюс 17 км. граница със Северна Корея. Тихоокеанска Русия е реалност, която изисква усилия и ресурси.
Второ, в продължение на столетия на Русия ѝ се е налагало да дава отпор и да унищожава имперските амбиции на мнозина, за да защити собствените си – монголи, поляци, шведи, французи и немци. Това е довело до остро възприемане на опасността. Русия още не знае точното количество на човешки си жертви по време на Втората световна война /1939-1945/. През февруари тази година на изслушвания в Думата беше посочено числото 42 милиона!
Трето, теорията на зависимост от траекторията на развитието не е просто измислица на социолозите. Русия, страна без демократични традиции и опит, преживя болезнени изменения на своята политическа система и падане на империята. Тези събития предизвикаха чувството на голямо разочарование сред рускините и руснаците.
И, накрая, нещо от личен опит (бел. ред. - на Александър Динкин). През 1993-94 година като член на Академията на науките ме включиха в екипа от съветници на руското правителство, който беше оглавяван от проф. Джефри Сакс. Той току що беше пристигнал от Варшава и беше въодушевен, доколкото беше решил успешно своята задача там. Но всеки път, когато той се връщаше от Вашингтон, изглеждаше много нещастен. "Когато пристигах във Варшава", обясняваше той, "там се интересуваха от зачеркването на дългове, изгодните кредити, обучения и т. н. - винаги срещах пълна подкрепа. Когато пристигах в Москва, на мен ми напомняха – все едно ме заливаха със студена вода – за това, че руснаците са загубили Студената война. Ние няма да им пречим, но и няма да им помагаме".
Духът на победата в Студената война и разказът за края на историята подкопаваха всяка стратегическа далновидност. Естествено, културното и историческо наследство, географската близост, активната икономическа дейност и плътността на населението в европейската част на страната, тръбопроводите и други проекти, които отиват на Запад, още известно време ще задържат Русия в културното и икономическото гравитационно поле на Европа. Само че, според моето разбиране, днес целият световен ред е постевропейски. Привлекателността на европейския модел осезаемо губи сила в руското общество. Изчерпан е общественият договор, съгласно който всяко ново поколение е длъжно да живее в по-добро положение от предишното. Технологията подкопава средната класа – опората на демокрацията. Катастрофалният проект "Голям Близък изток" в съчетание с Арабската пролет и "Ислямска държава" (ИД) водят до терористични актове в европейски градове и непредвидена бежанска вълна. Към това трябва да се добави и "базарът на обиди" в САЩ, както написа Financial Times, и Brexit.
Наследството от границите на Сталин-Хрушчов, които бяха обозначени в пределите на Съветския съюз, стана териториално "минно поле". Путин нееднократно е предупреждавал Запада, че са отминали времената на руската сдържаност, а също и времената, през които Западът можеше да използва безпорядъка, свързан с посткомунистическите промени, за да изолира Русия и да я унижава. На Запад нямаше нито един политик с достатъчно силно въображение, което да би позволило отклоняване от традиционния начин на мислене. Хенри Кисинджър неотдавна зададе интересният въпрос: "Най-разумен ли е пътят, който предполага оказване на натиск върху Русия и в случай на необходимост дори тя да бъде наказвана, докато не се съгласи със западната гледна точка за своя вътрешен и за световния ред?". Отговорът е прост: това ще доведе до нова двуполюсност.
От едната страна са Русия, Китай, членовете на Организацията на договора за колективна сигурност, а също Иран, Северна Корея, възможно е и Турция, Египет, Катар и Южна Африка. От другата – САЩ, НАТО, Япония, Саудитска Арабия и т. н. Неотдавна наложените американски санкции против три твърде различни държави – Северна Корея, Иран, Русия – по неописуем начин подтикват света в посока на такъв внушаващ страх сценарий. Как може да изглежда постевропейския ред на XXI в многополюсния и мултикултурен свят? Това е открит въпрос. Впрочем, ако се говори за правилен отговор, то аз се опасявам, че времевият прозорец няма да остане дълго отворен.
Превод: БГНЕС
