Фалш и популистки ад е повърхностното противопоставяне между участието ни във Великден и спазването на карантината. Да бъдеш политически забележим винаги означава да опростяваш до низост всеки обществен проблем, да създаваш конфликт там, където го няма, да изпомпваш първични емоционални реакции и да ги превръщаш в електорална подкрепа.
Волен Сидеров и славния му призив - "Бог или Мутафчийски" е само малка част от глупавата игра, която всички политици, искащи да набавят подкрепа, ще водят тези дни. И не само в България, а и навън. Мнозина водещи фигури ще започнат изкуствено да представят изолацията и стоенето вкъщи, въздържането от литургията, целуването на иконите, причастието, като двуполюсен сблъсък, на обратната страна, на която стоят победоносните посетители на църквата. Няма да се учудя ако съвсем скоро този сблъсък се приобщи към утъпканите клишета, които ще обявят спазващите карантината за джендър страхливци, а другите за горди българи. Нещо пак "ще се доказва". "Да докажем, че вярата в Бог е по-голяма от еди си какво". Да докажем, че "България и православието стоят над всичко". Непрекъснато се доказват някакви неща, които нямат нужда нито от доказване, нито някой казва обратното, че да се нуждае от опровержение.
А всъщност да бъдеш вярващ и да спазваш изолацията, пропускайки църквата, далеч не изключва вярата. Карантината също е своеобразно носене на кръста, което ще продължи месеци наред и което включва не по-малка жертвоготовност от онези, които ще излязат навън. Приемането на изолацията, разбирането на смисъла ѝ, убедеността, че по този начин ще запазиш ближния, а и далечния - нима това не е християнски жест? Кой всъщност е по-близо до християнството - онзи, който макар и да разбира добре простите методи на разпространение на новия вирус, излага себе си и посредством себе си - най-близките си - на вероятността от зараза, или онзи, който все пак, макар и да е въдворен в църквата, решава да намали силата на епидемията, оставайки у дома?
Пандемията, в чиято клопка падна целия свят, далеч надхвърля обичайните полюсни конфликти - "за и против Истанбулската конвенция", "за и против стратегията за защита на детето", "за и против скачането за кръста на Богоявление". Спомнете си и за това как януари-февруари най-голямата тема бе...колажите на Каракачанов с чантички.
Именно заглъхването на всички останали въпроси, които щяха да си жужат по инерция и тази година, трупайки бинарни патоси в себе си, показва незначителността на водените дебати месеци наред и важността на това, което се случва в момента. Като всяко друго явление обаче коронавирусът съществува в онзи нишов режим, в който власт и опозиция преравя разрояването на мнения, избира онова, което е незаето и набива в него натиск, за да извлече максимална подкрепа. Това е принципно опасно, а какво остава за призиви, от които зависи кривата на заболяването, смъртността от него, удължаването на самата карантина, която, за съжаление, само привидно за момента е обявена до 13-ти май, но няма никаква гаранция, че няма да продължи и след това. Нещо повече - струпване в църквите би могло да се превърне в основната причина за много по-дълго извънредно положение, което ще трябва да се бори срещу нов и сериозен пик на заразени, задаващ се идните седмици. Добре е да припомним това, както и да помним да не се струпваме и по магазините или да тичаме при близките само защото така - останалото е свободна воля и избор.
Автор: Райко Байчев
