Искам всички култури от всички земи да се вихрят свободно около дома ми. Но отказвам да ме отвее която и да било от тях.
Махатма Ганди
ЕДНО ОТ ГОЛЕМИТЕ удоволствия от пътуването е възможността да живееш сред народи, които не са забравили традициите, все още усещат миналото си във вятъра, докосват го в изгладените от дъждовете камъни, вкусват го в горчивите листа на растенията. Да знаеш, че в Амазония шамани ягуари все още пътешестват отвъд Млечния път, че в митовете на инуитските старейшини все още пулсира смисъл, че будистите в Тибет все още следват живота на Дхарма, означава да осъзнаеш, че социалният свят, в който живеем, не съществува в някакъв абсолютен смисъл, а е по-скоро само един модел на реалността, следствие от комплекс мисловни и духовни избори, направени от нашите културни предшественици, макар и успешно, преди много поколения.
Но независимо дали пътуваме с номадите пенан из горите на Борнео, с последовател на вудуизма в Хаити, с някой курандеро из високите Анди в Перу, отсядаме в тамашекски кервансарай сред червените пясъци на Сахара или изкачваме с пастир на якове склоновете на Чомолунгма, всички тези народи ни учат, че има и други варианти, други възможности, други начини на мислене и взаимодействие със земята. Подобна мисъл може само да ни изпълва с надежда.
Всички тези неизброими култури изплитат една интелектуална и духовна мрежа на живота, която обгръща планетата и е точно толкова важна за нейното благополучие, колкото и биологичната мрежа на живота, позната ни като биосфера. За тази социална мрежа на живота може да се мисли като за етносфера, термин, който вероятно може да се дефинира най-добре като съвкупност от всички мисли и интуиции, митове и вярвания, идеи и вдъхновения, създавани от човешкото въображение от зората на съзнанието. Етносферата е най-великото наследство на човечеството. Тя е продукт на нашите мечти, въплъщение на нашите надежди, символ на всичко, което сме, и на всичко, което сме създали като изключително любознателен и удивително приспособим вид.
И точно както биосферата, биологичната матрица на живота, бива безмилостно ерозирана чрез унищожаването на естествената околна среда и произтичащата от това загуба на растителни и животински видове, същото се отнася и за етносферата, но в много по-голяма степен. Нито един биолог например не би изказал предположение, че 50% от всички биологични видове са застрашени от изчезване. Но дори този най-апокалиптичен за царството на биологичното разнообразие сценарий съвсем бегло се доближава до най-оптимистичния сценарий в областта на културното многообразие.
Основният показател за това, най-големият повод за безпокойство, е загубата на езици. Езикът, разбира се, не е просто набор от граматически правила или речник. Той е проблясък на човешкия дух, изразното средство, чрез което душата на всяка отделна култура се проявява в материалния свят. Всеки език е девствен лес на разума, водосбор на мисълта, екосистема на духовните възможности.
От седемте хиляди говорими днес езици поне половината не се преподават на децата. В резултат на това, освен ако нещо не се промени, те ще изчезнат във времетраенето на нашия живот. Половината от езиците на света са на ръба на изчезването. Представете си само: има ли нещо по-самотно от това да си обгърнат в мълчание, да си последният от своя народ, който говори родния си език, да не разполагаш с никаква възможност да предадеш мъдростта на предците си или да предвкусваш бъдещето на своите потомци. Тази трагична участ действително постига някого някъде по света приблизително всеки две седмици. Средно всеки две седмици умира по един възрастен и отнася със себе си в гроба последните срички на някой древен език. Това всъщност означава, че в рамките на едно-две поколения ще станем свидетели на загубата на поне половината от социалното, културното и интелектуалното наследство на човечеството. Това е задкулисието, на чийто фон се развиват събитията в днешно време.
Има и такива, които съвсем невинно ще попитат: „Светът няма ли да е по-добро място, ако всички говорим един и същ език? Това не би ли облекчило общуването, тъй като ще се разбираме по-лесно?“ Неизменният ми отговор е: „Чудесна идея, но нека този универсален език да е хайда или йоруба, лакота, инуктитут или сан.“ И хората изведнъж проумяват какво би означавало да си лишен от възможността да говориш на майчиния си език. Не мога да си представя свят, в който да не мога да говоря на английски, не само защото е красив, а защото е моят език, пълното изражение на онова, което съм. Но в същото време аз не искам той да заличи другите гласове на човечеството, останалите езици на света като някакъв културен нервнопаралитичен газ.
Историята, разбира се, отдавна познава възникването и изчезването на езици. По улиците на Багдад вече не се говори вавилонски, нито пък латински по хълмовете на Италия. Но аналогията с биологията е уместна и в този случай. Отмирането е природно явление, но като цяло видообразуването, еволюцията на нови форми на живот през последните 600 милиона години изпреварва загубите, което превръща света в още по-разнообразно място. Когато звуците на латинския език заглъхват в Рим, той намира ново изражение в романските езици. Днес, точно както растения и животни изчезват по начин, общопризнат от биолозите като безпрецедентна вълна на отмиране, така скоропостижно умират и езици, без да оставят след себе си никакви потомци.
Докато биолозите предполагат, че са застрашени може би 20% от бозайниците, 11% от птиците и 5% от рибите, а ботаниците очакват загубата на 10% от растителното разнообразие, днес лингвистите и антрополозите свидетелстват за предстоящото изчезване на половината от съществуващите езици в света. На повече от шестстотин от тях разговарят по по-малко от сто души. 0,2% от световното население поддържа живота на 3500 от тях. Обратно, десетте най-широко разпространени езици процъфтяват; те са майчините езици на половината от човечеството. Общо 80% от населението на света общува на един от само осемдесет и три езика. Но какво да кажем за поезията, песните и знанията, закодирани в другите гласове, онези култури, които са пазители и попечители на 98,8% от езиковото многообразие на света? Нима мъдростта на един старец е по-маловажна, само защото неговата публика се състои от един-единствен човек? Нима ценността на даден народ се измерва единствено с неговата численост? Тъкмо обратното, по дефиниция всяка култура е жизненоважен клон на нашето родословно дърво, хранилище на знания и опит и ако ѝ бъде дадена такава възможност – източник на вдъхновение и упование за бъдещето. „Когато губим език – коментира малко преди да почине Кен Хейл, лингвист от Масачузетския технологичен институт, – губим цяла култура, интелектуално богатство, произведение на изкуството. Все едно да хвърлим бомба върху Лувъра.“
Но какво точно е заложено на карта? Ако все пак би могло да се направи нещо по въпроса, какво е то? Редица книги през последните години величаят глобалния размах на технологиите и на съвременната епоха, като внушават, че светът е плосък, че не е необходимо човек да пътува, за да се развива, че се сливаме в една-единствена реалност, в която господства конкретен икономически модел, че бъдещето може да се намери навсякъде и едновременно. Когато чета тези автори, единственото, което си мисля, е, че вероятно обитавам съвършено различна от тяхната вселена. Светът, който имах щастието да опозная, определено не е плосък, както, надявам се, ще докажат тези лекции. Той е изпъстрен с върхове и долини, любопитни аномалии и божествени безумия. Историята не е спряла и процесите на културни промени и преобразувания днес са все така динамични, както са били винаги. Светът може да изглежда едноцветен само на онези, които продължават упорито да тълкуват преживяванията си през призмата на една-единствена културна парадигма – своята собствена. Ала за хората, които имат очи да виждат и сърца да чувстват, той си остава една богата и сложна топография на духа.
