Преди десет години, по време на финансовата криза в Европа, Марио Драги, тогава председател на Европейската централна банка обеща да „направи всичко необходимо“, за да спаси еврото. Днес, когато той е министър-председател на Италия, страната отново се изправя пред дългова криза. Този път обаче излизането от нея може да се окаже трудно начинание, което има потенциала да застраши стабилността на еврозоната.
Подобно на случая преди десетилетие, инвеститорите се питат дали някои страни-членки на еврозоната могат да продължат да удължават изплащането на държавните си дългове, които нараснаха по време на пандемията и станаха още по-скъпи за рефинансиране сега, когато ЕЦБ предвижда вдигане на основния лихвен процент.
Този път проблемът на Италия е забавеният икономически растеж на страната. Преди десет години разликата бе, че финансовата криза в Гърция, Португалия, Ирландия и Испания произтече от големите по размер харчове, пише Reuters.
Драги бе готов да подаде оставка в четвъртък, след като една от партиите в разпадащата се коалиция отказа да го подкрепи при поискан вот на доверие. Оставката му обаче бе отхвърлена от президента. Драги ще направи обръщение пред парламента в сряда, като бъдещето на министър-председателя остава неясно.
Доходността на 10-годишните италиански държавни ценни книжа достигна до 3.5% в четвъртък, като същевременно се разширява и техния лихвен спред спрямо аналогичните германски облигации.
74-годишният Драги, наричан "Супер Марио" заради славата му да решава финансови проблеми, призна на пресконференция преди два месеца, че по време на 17-месечиния му мандат като премиер, италианските разходи по държавните заеми са нараснали.
По-сериозният проблем е, че Италия е достатъчно голяма икономика, за да повлече след себе си и останалите страни от периферията на еврозоната. Държавният дълг на страната възлиза на 2.5 трилиона евро (или 2.52 трилиона долара). Огромната сума прави Италия прекалено голям проблем, за да се разчита на спасение отвън. Италианският дълг е по-голям от дълговете на Гърция, Португалия, Ирландия и Испания взети заедно.
Преди десет години тогавашният председател на ЕЦБ обеща банката да направи "всичко необходимо", за да спаси еврото. Това беше сигнал за изкупуване на облигации на изпаднали във финансово затруднение страни.
Споменът за думите му от 26 юли 2012 г. създава очакванията, че ЕЦБ отново ще вкара в норма разходите по заемите, включително чрез нова схема за изкупуване на облигации, която е в процес на разработване.
Проблемът обаче е, че Италия отбелязва „слаб растеж от две десетилетия“, казва Мориц Кремер, главен икономист в Landesbank Baden-Württemberg. „И фискалната ситуация не е причина, а следствие“ на слабата икономика, добавя той.
Назряващ проблем
Италия така и не се сблъска със „спукването“ на имотния балон по време на световната финансова криза от 2009 година. На страната тогава не ѝ се наложи да поиска помощ от Международния валутен фонд, Европейската комисия или ЕЦБ. Сега обаче може и да съжали за това свое решение.
Благодарение на подкрепата на гореспоменатите заемодатели, Португалия успя да коригира бюджетната си политика, Испания и Ирландия направиха чистка на банковите си сектори, а Гърция реформира пенсионната си система и пазара на труда.
Така тези страни започнаха отново да развиват своите икономики. Италия обаче не успя, въпреки направените реформи в пенсионната система, пазара на труда и съдебната система.
Страната, която някога се смяташе за най-сигурната от гореспоменатата „лоша група“, сега плаща най-високата премия на облигационния пазар след Гърция. Печалната слава на южната ни съседка обаче се държи на изпадането ѝ в неплатежоспособност цели два пъти през последното десетилетие.
Позицията срещу еврото на някои десни партии също притеснява инвеститорите. Intesa Sanpaolo, най-голямата банка в Италия обаче смята че връщането на лирата крие по-сериозен риск от обявяването на дефолт.
Драги се опитва да направи всичко възможно, но пазарът не е убеден, че тенденцията за растеж в Италия е достатъчно добра, казва Холгер Шмидинг, икономист в Berenberg.
Път надолу
Като бивш председател ЕЦБ Драги осъзнава значението на провеждането на фискални реформи. В качеството му на премиер обаче, той оглави коалиция от партии с разнородни възгледи и спорните въпроси засягащи данъчните и пенсионните реформи се превърнаха в ябълката на раздора и останаха неразрешени.
Не се очаква разкъсваната отвътре коалиция да успее да се справи с належащите проблеми преди предстоящите избори през пролетта на 2023 година.
По време на управлението на Драги ЕС отпусна средства в размер на 200 млрд. евро за възстановяване след пандемията. Финансирането прокара пътя за постигането на целите за възстановяване, които Драги бе планирал. Само по себе си обаче то не бе достатъчно.
Плановете на премиера предвиждат само 527 дребни промени в законодателството, които трябва да бъдат направени до 2026 г., много след изтичането на мандата на Драги.
Страната обаче не показва добри резултати, що се касае възползването от финансова помощ от Брюксел. Тя успя да похарчи само половината от отпуснатите от ЕС средства през последния бюджетен цикъл. Това е вторият най-лош резултат след този на Испания.
Изгубеното десетилетие
Слабата позиция на Италия може да бъде проследена много преди световната финансова криза от 2009 година. БВП на глава от населението на страна в момента е по-нисък, отколкото преди 20 години, когато се доближава до този на Франция и Германия.
БВП на глава на населението е нараснал в почти всички останали страни от еврозоната през последните две десетилетия. Дори резултатите в Гърция, която е изключение, отбелязващо спад, са по-добри. Така Италия е най-зле представящата се страна в еврозоната по този показател.
Във всички периферни на Италия страни се наблюдава и ръст на производствения потенциал. Апенините обаче остават едно голямо изключение, сочат данните на Евростат.
Производственият потенциал на Италия, или количеството реализирана икономическа продукция на отработен час, спря да расте през 90-те години. Оттогава тенденцията е единствено за спад.
Зад проблема се крият застаряващо население, нискоквалифицирана работна ръка, мудна бюрокрация, неработеща съдебна система и липса на инвестиции в образование, инфраструктура и развитие на новите технологии. Други страни от еврозоната срещат същите проблеми, но натрупването им е рядкост.
Италия е пропуснала техническата революция, тъй като предприемачите предпочитат да развиват малък семеен бизнес, пред това да го разширят с привличането на средства от външни инвеститори, смята Луиджи Зингалес, професор от Буутското бизнес училище към Чикагския университет.
Взехме грешно решение още през 80-те, казва Франческо Сарасено, професор по икономика в Университета по социални науки „Гуидо Карли“ и Института за политически изследвания в Париж.
За да станем част от глобализиращия се свят, „ние се опитахме да се конкурираме с нововъзникващите пазари, като намалихме разходите си, вместо да последваме германския пример за инвестиции в по-висококачествено производство.“, добавя той.
