Покрай 24. май винаги настъпва една особена еуфория, сравнима с хаоса, който създават малообразовани членове на секционна избирателна комисия по време на избори. Напред-назад дефилират тоалети, костюми, прически и абитуриенти, отброяващи с пълно гърло етапите на своето интелектуално съзряване, което наистина е повод за гордост.
Други виждат в празника поредна възможност за физическо и емоционално унищожение по кръчмите особено когато се очертава върволица от почивни дни. Трети бъркат 24. май със събитие от достойната военна история на страната ни, като гръмко патриотарстват из социалните мрежи с дежурните фрази: „Да jivee buлгария!”, “Убичай родината, а не даржавата си!”, “Балгари йюунаци!” Четвърти го раздават насляпо като от доста време насам не са наясно те ли ходят на изпращане, тях ли изпращат някъде, какви са пък тия роднини вкъщи, които въобще не познават, дръзнали да ядат и пият на аванта?!
Гледате ли? Време за чудо и приказ! А онзи тягостен период, свързан с държавните зрелостни изпити, се прави опит да бъде изтласкан от съзнанието, имайки предвид и последните скандали с адрес МОН. Затова сега никой не говори за матурите, те са апокрифна тема – толкова, колкото и тази за легитимността на провежданите парламентарни избори например.
Щом програмната схема на „временното ежедневие” е разчетена в непрестанното слушане на „Един неразделен клас” – песен, към която се проявява известна доза лицемерие, значи нещата вървят по реда си. От друга страна, разни сладкодумници алармират, че от момента на завършването си, зрелостниците имали вече нова социална мрежа, наречена Jobs.
Гледате ли? Време за чудо и приказ! Та така 24. май остава много далеч от разбирането за Ден на славянската писменост, българската просвета и култура. Щом като кiриlиц@та е заменена от шльок@вица, щом като просветата “осветява” само себе си, щом като българската култура е като паметника пред НДК, т.е. още я има, ама за нищо не става – всичко естествено води до дивата свободия и разпуснатост. А уважението към българския учител често пъти се свежда с досадното поднасяне на целофанен букет...
По разни концерти, училищни тържества и читалищни мероприятия се четат гръмки слова като това, че „24. май е символ на достойнство, традиция и духовност”. Залата е пълна с 10-15 учители, уморено държащи окапващи божури, и с още 15-20 пределно изнервени зрелостници, събирани като с конкурс от четири паралелки. Едните чакат тържественото приветствие за кирилските букви, духовността и силата на знанието от директора, другите – обсъждат на киrиlиc@ с познати и нетолкова във Фейсбук скуката, тегнеща като прокоба над сцената.
Гледате ли? Време за чудо и приказ! Веднага след отегчителната церемония, абитуриентите по презумпция се изстрелват в резервираната механа и отново не е ясно с какво 24. май се различава от рождения ден на Петърчо, от импровизирания купон по повод новата кола на Иванчо или от семейния спектакъл заради евентуално прескочената гранична бариера от 3% (да се разбира тройка) на матурата?!
А пък никой и без това не я ползва тая кiriлic@, какво толкова я приказват?! Тя не се яде, не е нов асфалт, на който да се резне лентата, няма нищо общо с това да си ровя из вайбър, нито пък ми дава пари, за да се издържам. Ползват я само проверяващите на изпитите, та и нас карат да пишем с нея! С такива разсъждения кандидат-студентът или кандидат-(без)работникът се впуска в живия живот, осъзнал, че еуфорията от баловете си има край, че екскурзията до Мармарис е една голяма набутвация (написана с кирилица), че човек е човек не само когато играе, ами и когато не мисли… Но в крайна сметка нищо не е толкова истинско, колкото заблуждението, така че на принципа на изтласкването, проблемите са игнорирани, за да се напише гордо и с възторжено величие във Фейсбук: „Daskaloto svur6i!”
Гледате ли? Време за чудо и приказ! 24. май остава в сянката на пищния тоалет, високия ток, аромата на фризьорски салон, окапалия божур, начеващата предизборна кампания, кампанията по розобер, шумната чалга компания, изпращането/посрещането на напудрени абитуриенти, елитарните мечти „към светли бъднини”. На 24. май някои се гордеят, че са потомци на нация с най-богата култура в историята на Европа, други – с новия Айфон 6, подарък за бала. На 24. май празнуваме въздигането на Знанието, ама онези отсреща празнуват въздигането на Чашката. На 24. май пеем „Върви народе, възродени” или „До 12 искам да броите!” – всеки според приоритетите и капацитетите си. А пък за тая кirиlис@, дето и Европа я призна, нямаме думи. За какво са ни толкова много азбуки, нито има място за тях в хладилника, нито в таблета, нито в главите ни! По-добре да го ударим на халтура и сръбска музика! Та нали сме си балканци, генетично заложено ни е!
Да ни е честит 24. май, да ни е честита новата азбука, която ни превърна в морално ограбени патриоти, в мъртви души, потънали в глупостта на собствената си посредственост!
Вижд@те ли? Времеtо е 4удо и пrиказ!
Автор: Румен Скрински
