Всяко едно начинание, включително и протест срещу нещо, стига до този момент – а сега накъде? Това е моментът, в който първоначалният ентусиазъм и прилив на емоция отстъпват на размисъла – какво ще стане оттук-нататък?
Именно този момент в най-новата ни история неизменно води до провал – защото така и не се обединяваме около правилна алтернатива. Дали и със сегашните протести ще стане така не искам да се ангажирам с позиция, защото искам да не стане така. Но бягството от реалността не е помогнало на никой.
За да е успешно едно начинание, то трябва да отговаря на следното: първо, какво иска да постигне, второ – как ще го постигне. Какво иска да постигне протестът сега? Отговорът на този въпрос се оказва труден и това показва скорошна анкета на Actualno.com, макар тя да не е представителна. Въпреки това изглежда ясно, че има поляризиране на мнения. За едни е достатъчно оставка да дадат Бойко Борисов и правителството му. Други искат и оставката на главния прокурор Иван Гешев към тази на Борисов. Има настоявания и към тези оставки да бъде прибавена и тази на Емил Кошлуков. А голяма част от протестиращите виждат оставките само като премахване на най-голямото препятствие по ремонта на съдебната система – прокуратура и съд, които да носят справедливост независимо от политическата конюнктура!
Бойко Борисов управлява България вече 10 години – винаги в някакъв вид официална коалиция, но с вариации. Публично политически той е с водеща роля в управлението, но съмненията, сигналите и податките, че е зависим от един или друг субективен интерес повече или по-малко се наслагват през всичките му години на управление. Необясними на пръв поглед неща като случая "Росенец" най-ясно го показват. Затова и все повече хора усещат натрупването на такива случаи дори повече инстинктивно, под формата на примери в техния личен живот или живота на техни близки, приятели и познати. Всички тези хора искат промяна.
Промяна без ясна цел и без ясен път към тази цел не може да има. А в последно време на протестите се забелязват тревожни неща. Например – кой в крайна сметка застава с името си като организатор? Защо не всички свързвани с някаква организация на протестите хора и организации отказват да поемат отговорност? Типичен пример е т.нар. Отровно трио (адвокат Николай Хаджигенов, пиарът Арман Бабикян и професор Велислав Минеков). Тези хора не дават категоричен отговор и то такъв, че да се чуе от широката общественост, защо официално и по закон не подават заявления за протести пред общинските власти и полицията. За момента те предпочитат да се определят повече като "инициатори". Защо? Отделно от тях има явни структури с партиен характер на до болка познати и издържали проверката на времето субекти в смисъл какво може да се очаква от тях ако стигнат до властта – хората около Мая Манолова например. В този смисъл "Демократична България" (ДБ) отново бледнее, след като Христо Иванов запали искрата с акцията в "Росенец". ДБ не направи нищо по-значимо оттам-насетне като политическа сила и отново остава усещането, че се губи. Без политическо представителство, никой протест не може да успее. Просто е – политическото представителство е легитимният начин желанията на един протест да бъдат изпълнени. Така е било винаги и навсякъде, така и ще бъде.
Това усещане за разединение дава сила на управлението на Бойко Борисов. Но и то самото не може да се похвали с много умни действия, след като реално блокади с всъщност по-дразнещ за обикновени хора ефект като тази на "Орлов мост", отколкото неудобство директно за управляващите, събират обществена антипатия. Случаи като този със спрения бус на "Системата ни убива" обаче само правят по-твърда позицията: "Така повече с тази държава не може". Но важното е да има обединение как може, защото по мое мнение в момента такова няма. Пак по мое мнение – единственото работещо обединение ще е това, с което да има масова обществена подкрепа за реални реформи на съдебната система. Докато тя е зависима от силните на деня в управлението, няма да има оправия. Затова и е толкова важно повече хора от подкрепящите протестите да знаят какви конкретни предложения има – например ТЕЗИ, ТЕЗИ и ТЕЗИ, и да избират! И ако няма кой да повтаря, лансира и показва на разбираем език дълбоката промяна на съдебната система като цел там, на улицата, нищо ново няма да се роди – защото най-големите информационни канали отдавна са овладени от тези, които не искат нищо да им застраши далаверите. Та още веднъж – къде е организационното обединение на протестите? Защо още го няма – какви са причините? Кой иска голяма промяна и кой иска просто да се задейства пак властовият механизъм "стани да седна"?
Дано намерим начин този път да направим поне крачка напред от това, което се получи след 2013-2014 година! Иначе разочарованието ще е по-жестоко и новият момент да има достатъчно обществена енергия за промяна кой знае кога ще дойде!
Автор: Ивайло Ачев