Откъс от романа на Стела Йосифова "Кралството"

Кралство с жестоки закони, безмилостен крал, смъртни присъди – всичко това превръща живота на обикновения човек в ад. В този ад попада и дръзката Кейтлин. Но тя е твърдо решена да промени този свят, в който борбата за власт и могъщество доминира над всичко. Сред тази плетеница от добро и зло, любов и омраза, мрак и светлина Кейтлин бързо се сдобива с врагове, но и намира истински приятели. Среща и любовта.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

Фентъзи история, в която се вкопчваш още от първите страници и с нетърпение очакваш следващото приключение, в което ще се впусне смелата и безстрашна Кейтлин.

Хвана полите на роклята и я изхлузи през главата си. Как копнееше за чистота! Имаше нужда да се изкъпе. Изгревът тъкмо настъпваше, когато водата достигна до кръста й.

– Каква гледка? – чу се гласът на Ренард зад нея. – За това си струва да станеш рано.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

Кейтлин се притесни силно и рязко се потопи. Чу се плисък и бясно нагазване и разпръскване на вода. Тя бе под водата, но не се давеше, срамуваше се. Някой я хвана опипом за косата и в следващия миг я изтегли нагоре. След миг дишаше учестено лице в лице с Ренард. Той я гледаше разтревожен.

– Добре ли си? – попита меко той.

Водата бе до раменете им. Кейтлин не отговори, само го гледаше. Красив, млад, толкова богат. Просто принц.

– Ела на брега! – помоли я Ренард.

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

Кейтлин дяволито се усмихна.

– Не, не искам! – беше бързият й отговор.

Ренард се усмихна. Изглеждаше в покой в този миг. Сякаш никога не беше преживял ужаса в покоите си. Сякаш се бяха срещнали много отдавна и никога не си бяха тръгвали един от друг.

– Къпя се – каза му тя. Брадичката й бе потопена във водата.

Ренард се обърна и без усмивката да слиза от лицето му, излезе от водата. Кейтлин го проследи с поглед. Беше се отдалечил от нея и сега тревожни мисли завладяха съзнанието й. Потопи се под водата още няколко пъти и бавно излезе от нея. Ренард бе с гръб. Нахлузи бързо роклята си. „Не трябваше да я свалям“ – помисли си тя. Какво ли виждаше в нея, когато я погледнеше? Бедното момиче от кухнята.

– Ренард!

Той се обърна. Лицето му бе безупречно чисто. Косата чиста и подредена, сресана от дясната страна на челото му. Отново бе в светлосини дрехи и високи кафяви кожени ботуши. Ръкавите на синята риза бяха навити над лактите.

Девойката сведе поглед, но очите й затърсиха... вгледаха се в дясната му ръка. Имаше грозна, малка рана. Ренард проследи погледа й. Хвана ръкава си и прикри раната.

– Съжалявам – отвърна тя на сериозния му поглед. – Не те защитих.

– Ти не можеш да ме защитиш – спокойно й обясни принцът, гледайки как ручеи вода се стичат от косата й и мокрят роклята.

– Аз мога да се защитя, ако искам – допълни той.

Момичето не можа да прикрие удивлението си. За първи път се чувстваше объркана.

– Ти... не искаш ли това да спре? – попита тя.

Ренард мълчеше.

– Трябва да избягаш оттук – внезапно избухна тя. Не можеше да приеме мисълта, че ще му направят онова отново.

– Не... спокойно! – отбеляза принцът, все така впил поглед в нея. – Не бягам от нищо.

– Моля те! – внезапно каза тя. Ръцете й се долепиха до гърдите. – Моля те, избягай!

Погледът на Ренард омекна.

– Не разбираш, аз не искам да напусна дома си. Не бягам... защото не искам.

Удивлението й бе искрено. Той не й казваше нищо. Тя не му споделяше колко зле се чувстваше снощи.

– Не искам да те виждам повече – пророни внезапно Ренард.

– Думи на страхливец, Ренард! – мина на „ти“ Кейтлин. Думите режеха като острие. – Не можеш да понесеш това, което видях, този срам, че беше безсилен и предпочиташ да ме оставиш?

След като го каза, тя осъзна какво бе изрекла току-що. Ренард не й бе длъжен. Какво имаше между тях? Един-два нежни погледа.

– Аз не съм глупачка – доля масло в огъня Кейтлин.

Ренард пристъпи към нея и леко я хвана за раменете. Страните му бяха червени.

– Не си глупава. Целият замък го знае. Досети се тогава сама... досети се за това, което те кара да страдаш! Защо според теб не си тръгвам оттук?

В погледа му се четеше искрена болка. Тя изпитваше нежност. Да вдигне ръка и да го погали. Ренард се отдръпна.

– Не знаеш нищо! – обяви той и се обърна да си ходи.

Думи, които бе чувала и преди. Тя упорито го последва, но след миг спря. Не бе желана, бе излишна, но в нея имаше изгаряща нужда да го спре.

– Чакай!

Ренард се спря и се обърна. Нищо не се четеше в погледа му.

– Предложи ли идеите ми на краля?

Нищо друго не й хрумна да го попита. Само това и по шокирания му поглед разбра, че е удивен.

– Не! – отвърна след миг Ренард. – Кралят е зает да мисли за бунтовниците и стрелата, която дойде в замъка.

Кейтлин кимна. Беше студен, беше груб. На какво се дължеше това? Имаше въпроси към него за днешния процес, имаше идеи, но той не изглеждаше така, като че ли ще ги приветства с ентусиазъм. Гледайки го в очите, Кейтлин си помисли, че в този миг „нейният принц“, този, който я даряваше с нежност, го няма.

Тя проследи как се отдалечава от нея и бавно пое същата посока към замъка. Какво я чакаше бе ясно на всички – слугинската работа. Тя с огорчение си помисли, че Ренард не бе забелязал скъсаните й обувки. Бе богат, а като че ли му бе все едно как ходеха слугите му. В каква мизерия работеха.

Ренард бе бесен, но на себе си. Знаеше, че това му състояние е опасно и много болезнено за него, но в този миг не можеше да понесе мисълта, че бе груб към нея, към харесваното момиче.

Вече в двора на замъка към него се зададе Габриел, момчето от кухнята. Познаваше всички, които работеха там. Габриел изглеждаше разтревожен и се озърташе нервно. Щом видя принца, се закова на място с широко отворени очи, без да мига, изграчвайки:

– Здравейте, Ваше Височество!