Авторитарните лидери не просто идват и си отиват. И когато си отиват, те рядко го правят тихо.
Проверката на един автократ като турския президент Реджеп Тайип Ердоган не е как той е дошъл на власт, а как третира критиците, журналистите, малцинствата и дали неговото управление може да не бъде контролирано от конституционните ограничения.
Още с априлския неперфектен референдум, в който много крехко мнозинство от турските избиратели подкрепи конституционните промени, които биха създали изпълнителна президентска система, всяка надежда за демократичното отстраняване на Ердоган изчезна.
Резултатът от референдума развърза ръцете на Ердоган да удължи репресиите отвъд лишаването от свобода на хора, свързани с движението на Гюлен, за когото се твърди, че е ръководил проваления преврат от юли 2016 г.
В отговор на това Европейският съюз, с който Турция води преговори за пълноправно членство от 2005 г. насам, сега "обмисля задълбочено дали да намали и преориентира" предприсъединителното финансиране: парите, които държавите получават, за да могат да се приспособят към законовите изисквания за присъединяване към блока.
Това е потенциално значителна промяна в стратегията към Турция - дългосрочен ключов партньор на ЕС.
Въпреки това предпазливостта, с която те продължават, разкрива нежеланието на европейските лидери да навредят на сътрудничеството в определени области на политиката - от сигурността до миграцията – за риска от което Ердоган продължава да им напомня.
ЕС и турските власти играят играта „кой е страхливия“ за това коя страна ще бъде първата, която ще прекрати процеса на присъединяване на Турция.
Независимо дали чрез отлагане на преценката на други международни организации или чрез изчакване Ердоган да се със своята бурна кампания - да организира референдум "Трекзит" или, още по-лошо, да върне смъртното наказание - ЕС пое отговорност и загуби доверието.
ЕС трябваше вече да заключи, че Турция нарушава критериите за членство. Не е трудно да се види, че Ердоган е пресякъл няколко червени линии.
Вместо да се опитва да избегне един утежняващ се автократ, ЕС трябва да застане зад основните си ценности, да прекрати процеса на присъединяване на Турция и да възстанови двустранните си отношения на по-надеждна и стратегическа основа.
В същото време съюзът трябва да притиска Турция за правата на човека и да финансира работа с организации в и извън страната, за да поддържа жив пламъка на демокрацията.
Има редица причини, поради които по-твърдата линия с Турция е за предпочитане пред половинчатия разговор за изтегляне на предприсъединителното финансиране.
Първо, ясно е, че след повече от 12 години опити, преговорите за присъединяване са довели до обратното на предвиденото. Регресията на страната за спазване на политическите критерии за членство в ЕС е добре документирана от Европейската комисия.
Поддържането на илюзии в нефункциониращ процес на присъединяване подкопава имиджа на ЕС като мека сила и като фар на демокрацията и върховенството на закона.
Вярно е, че имиджът на ЕС наскоро загуби част от блясъка си в резултат на нелиберализма в държави членки като Полша. Макар да работи за вътрешно ремонтиране на тази ситуация, ЕС следва да поддържа същите основни ценности и принципи, които са в основата на външната политика. С прекратяването на преговорите за присъединяване ще изпрати ясно послание, че политическите критерии за членство не подлежат на обсъждане.
Второ, ЕС ще създаде важен прецедент, който да покаже, че подготовката за присъединяване не гарантира членство. Този ход трябва да окаже дисциплиниращ ефект върху други готвещи се за присъединяване страни в Югоизточна Европа, където обществената подкрепа за членството в ЕС остава висока, но спазването на исканията на ЕС от страна на властите изостава.
Трето, Турция ще остане европейска държава с капацитет да кандидатства отново за членство в ЕС - ако и когато е готова да приеме правилата на клуба.
Макар че е вярно, че отмяната на преговорите за присъединяване ще освободи режима от всякакво преструктуриране на демокрацията, това няма да убие желанието за реформа, която остава в отделни среди на Турция.
Ако се сметне, че ЕС играе твърдо с режима, докато подкрепя оставащата политическа опозиция, той ще се окаже по-ефективна противоотрова срещу авторитарното управление на президента Ердоган.
И накрая, ЕС трябва да се освободи от ефективната, но осъдителна миграционна сделка с Турция. Лидерите на ключови държави членки и институциите на ЕС са надушили важността на сделката, която групите за човешки права описват като хуманитарна катастрофа.
Опивайки се от позицията си на кукловод, Ердоган заплашва пряко или непряко да прекрати споразумението и да позволи на 15 000 бежанци да си проправят път към Европа всеки месец.
Точно както не желаеше да бъде изнудван със същата тактика от либийския президент Муамар Кадафи, ЕС не бива да си позволява да бъде заложник на Ердоган.
В духа на принципния прагматизъм ЕС следва да поддържа основните си ценности и да използва възможността да преформулира стратегическо партньорство с Турция по редица въпроси от взаимен интерес.
Тези въпроси са: миграцията и свободното движение на хора (включително безвизово пътуване, ако Турция желае да спазва условията на ЕС); борбата с тероризма и регионалната сигурност; енергетика; и модернизирането на митническия съюз.
Взаимната договореност би привлякла много необходимата доза реализъм в разклатените отношения.
Но ЕС трябва да изясни пред Ердоган, че всяко бъдещо двустранно сътрудничество трябва да върви ръка за ръка с нов диалог за правата на човека и непрекъснато подпомагане от страна на ЕС на гражданското общество.
ЕС не трябва да изоставя почти половината от турското население, което не е гласувало за премахването на разделението на властта, а с него и кодифицирането на автокрацията.
Анализ на Стивън Блокманс за CNN, цитиран от БГНЕС