Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Софийска приказка за синдрома на бетона

09 юли 2019, 12:44 часа • 3976 прочитания

Снощи, 8 юли, в София се състоя поредно тематично парти. Темата, разбира се, е най-модерната – застрояване. Този път сцената обаче е по-новичка – квартал "Обеля".

Извън конкретното място, тематиката е до болка позната. Имат хората някое място в квартала, което е по-зеленичко, където могат да играят децата им, а не да висят само зомбирани пред телефони, таблети и компютри, където могат да се поразходят след работа, където могат да си поприказват с някой съсед или съквърталец – където могат да се поотпуснат. И изведнъж хоп – оградка изниква като гъбки след пролетен дъжд, багерче почва да ровчи като кокошка в купчина просо – въобще, прогресът дошъл без тези хора са го искат.

От друга страна, такива полянки и градинки се случва така, че всъщност са на някого. Било там нива преди едиколко си десетилетия, дошли комунистите и освободили всички от частната им собственост. Но нали десетина година преди края на XX век комунистите ги изгонихме – поне така разправят, нищо че като се огледаш и все активни борци виждаш точно по постовете, които най-много власт дават – та почнахме да връщаме земеделска земя. Само че дали връщаме каквото трябва на когото трябва е съвсем друг въпрос – защото достоверни данни и документи от Втората световна война трудно се пазят. С други думи, водата стана страшно мътна. А както добре знаем, в мътна вода се ловят големи риби.

И се почна с риболова – този, имотния. Защото в София, за разлика от почти навсякъде другаде в България, все още има демографски растеж. Идват от цялата страна хора, най-вече за да търсят шанс за работа и по-добър живот. Тези хора трябва да живеят някъде. Щом трябва, ще им построим – с максимална печалба. Я колко имоти има, които може да се урегулират, подробно да се устроят и застроят. Има и хора, които може да го направят законно. А след това – ами това си е моят имот, ще правя каквото си искам. Отсреща стоят властите, узаконили работата, вдигат рамене и повтарят: "Законно е". Правят го по-лекичко в началото, защото тогава гневът на считащите себе си за прецакани хора, искащи да има поне къде да стъпят на зелено извън входа си, е най-силен и има опасност някой да пострада. После, лека-полека, на дневен ред идват ежедневните проблеми – в работата те натискат за всичко, децата трябва да се стягат в училище, родителите трябва да ги водиш на лекар, ремонтът, който все отлагаш, става неотложен - пък и я, днес има готин мач, какво ще се занимавам с тая проклета ограда. И така, гневът отива на заден план – а скоро почва да ти пука все по-малко, че полянката ей там вече става бетонна.

Сега, в случая с "Обеля", говорим за нещо доста по-безопасно от например някой нов небостъргач – строеж на платен паркинг. Имотът е частен, върнат е по процедура за реституция. По закон, за да може общината да се разпореди с имота, трябва да го откупи. Това важи за де факто всички случаи на протести против строежи в София - в "Младост", "Лозенец", "Стрелбище", "Овча купел", "Дианабад" и т.н. Общината обаче обикновено казва, че няма пари – за друго са предвидени. С други думи – когато проблемът стане видим благодарение на някоя ограда, вече е късно, тъй като всичко е законно. Ако не е съвсем законно, преодолява се – защото българинът като част от гражданско общество е търпелив единствено в неглижирането, не и в защитата на интереса.

И все пак – когато в София всички се наместим така, че да сме "г.." до "г..", може би тогава ще се сетим по-масово, че така не се живее. И че частната собственост не бива да се налага винаги и непременно над обществения интерес. Защото ако ще живеем така, то грам не ни трябва държава – всеки може да се спасява поединично. Правим го постоянно и всеки ден виждаме докъде ни докара това!

Автор: Ивайло Ачев

Ивайло Ачев
Ивайло Ачев Отговорен редактор
Новините днес