В това доколко изборите се провеждат честно, ясна убеденост никога не може да има. Въпреки всичко обаче, на 11 юли е силно вероятно за пръв път да се постигне някаква обективна картина. Или най-малкото да разберем кои от резултатите преди години са били реалност и кои - изключително изкривена картина заради сбор от различни лостове, които са били използвани в полза на властта.
По въпроса доколко т.нар. партии на протеста са обладани от реваншизъм вече говорихме. Дали е така или не, поне по отношение на Изборния кодекс, няма и голямо значение. Очевидно е, че има агресивна опозиция, която прави всички възможни промени в кодекса, за да допусне повече хора до изборите и да намали възможността за злоупотреби. Но е и очевидно, че ако опозицията не използва краткото време, за да направи този ход, то изборното законодателство още дълги години щеше да остане същото, понеже онези, които имаха интерес да инвестират в промяна на изборния закон, нямаха властта да го направят, а онези, които я имаха, нямаха интерес да го поискат.
Сега обаче ще се разбере: доколко изборите в България въобще са били истински. И дали не са били съвкупност от фактори, които изглежда така:
В тесен смисъл:
1) Овладяване на административния апарат и задължаващо условие той да гласува по икономическа принуда.
2) Корпоративен вот на приближени до властта фирми, чиято принуда не е много по-различна от първия вид.
3) Ограничаване на възможностите за гласуване от чужбина, тъй като то предполага по-малко зависимости, а и оттам носи риск от неизвестното.
4) Възползване от демографската криза и връзката й с медиите въобще - доколкото е по-лесно да се овладеят традиционните медии в сравнение с модерните, а те все още са по-популярни сред по-големият сбор от избиратели.
В широк смисъл:
1) Намаляване на избирателната активност заради големия капан на прехода въобще: той "гласи", че ако разочарованието от политиката успее да мине онази бариера, в която би трябвало да задейства гражданско несъгласие, оттам насетне предстои свободно падане, което води до отказ от участие в политическия живот въобще поради най-общото подозрение, че няма защо предишни излъгани надежди да се повтарят наново с нови примери.
2) Непрекъснатото пренареждане на едни и същи лица в различни формации, носещи впечатлението, че в крайна сметка партийният живот е дегизировка на познат клуб от фигури, за който дори не си струва да полагаш усилия.
3) Невъзможността да бъдат разгледани определени партийни програми и най-вече да бъде проследено тяхното изпълняване - колкото и мажоритарният вот например да настоява, че "в политиката се избират личности", това не е така - избират се политики, които да бъдат осъществявани от хора, на които може да имаш доверие. Сама по себе си личността, без да предложи и следва определена политиката, е без значение.
Голяма част от изброените фактори обаче за пръв път ще бъдат пресечени - в малка или голяма степен. В този смисъл ни предстои рядък шанс: да проверим политическите настроения с по-малко намеси в тях и без ловката ръка на художник, изтрениран в изкривяването на образите до гротеска. Дали ще се случи това на 11 юли? Ако е възможно - готови сме дори на определен оптимизъм - това би било нещо като началото на края на прехода.
Автор: Райко Байчев
