ПРОЛОГ
Нека ти разкажа една белоградчишка легенда...
Имало едно време в едно царство господарство, отвъд Стара планина и отсам Дунава, две чудно хубави сестри. Чернокоси били, светлооки, тънки и високи като млади тополи.
По-голямата Нада я викали, силна била и напета, като паун гордо пристъпяла и главата си нивга не свеждала. Очите ѝ, същи смарагди, ту закачливо припламвали, ту стрелкали яростно, посмеел ли някой напреки да ѝ продума. С алени божури кичела Нада дългите си свилени коси, а тежката плитка се виела чак до нозете ѝ като змия усойница.
По-малката Рада наричали, саможива била и надменна, отбягвала чуждите погледи и с никого не приказвала. Единствено нощем излизала да полее босилека в градинката си и да побъб- ри с Месечината на небосклона, само нея за дружка имала. С момини сълзи сплитала Рада косата си и блещукали те като дребни бисери, уж крехки и невинни, ала потайно отровни.
Вещи били двете сестри, умеели церове да приготвят и отвари лековити да варят. Научила ги баба им, която пък била наследила билкарските тайни от своята баба преди това. А тя ли откъде ги знаела? Сигур от някоя самодива или юда. Имало тогава много такива създания по нашите земи. И днес ги има.
Сръчни били Нада и Рада във всякаква къщна работа. Захванели ли да предат и конеца вълнен да пресукват, излизала тяхната нишка тънка като паяжина и навивали плътни кълбета без нито едно възелче. Платно щом затъчели, ставало гладко като Рабишкото езеро и бяло като Миджур през зимата. А когато подхванели да везат шевици, засиявали под ловките им пръсти невиждани шарки и фигури, достойни за дворците на самото Слънце.
Ала не живеели в палат двете моми, а в схлупена селска къщурка. Сиромах бил баща им и нямали зестра, но навред се разчуло за неземната им хубост и се заизреждали лични момци от близко и далеч да ги искат за невести.
„Вървете си по пътя, юнаци – въсел вежди бащата. – Не са за вас моите щерки. От самодива е Рада по-красива, от юда е Нада по-чудна, като звездици греят и двете, като Слънцето заслепяват. И самият цар да дойде да ми ги иска, и него бих отпратил! Вървете си по пътя, юнаци, и не се връщайте повече!“
За зла беда, чули го юдите и самодивите. Обидили се, надигнали се от горските си свърталища и скришом пристигнали да зърнат що за девойки с тях били сравнявани. Едва-що ги съгледали, прозрели, че и двете сестрици били вещи – зарадвали се, притихнали и зачакали. Пущините умеят да чакат.
Достигнали бащините хвалби и до самия видински цар. Млад бил той и снажен, славел се с благия си нрав и отскоро седял на трона, та нямал още невяста. Подразнил се царят от дръзките слова, па се позачудил какви ще да са тия дивни хубавици, че и нему не биха ги дали. Глождило го любопитството като прашинка в окото, дотегнало му да се мае, та заповядал да му оседлаят най-бързоходния жребец, и препуснал към къщурката на момите.
Посрещнал го гостоприемно сиромахът и го настанил на бедняшката си трапеза. Свил се царят на трикрако столче пред нисичката софра и му се сторило, че златната корона, обсипана със скъпоценни камъни, изведнъж се превърнала в повяхнал венец от полски цветя на главата му.
Донесла Нада прясна димяща погача и я разчупила току под носа му. Бил хлябът толкова топъл и уханен, че царят за миг изгладнял, сякаш нивга не бил хапвал и троха. Отчупил си от хрупкавата коричка, а Нада му се усмихнала и така засияла като пробудена жарава, че цялата стая светнала.
Пристъпила тогаз напред Рада и поднесла на гостенина паничка сол. Топнал той залчето си, а омайният ѝ поглед го опил като руйно вино. Като сама Месечина греела Рада – блеснала и тъй го поразила, че в очите му останала.
Хлябът се стопил като въздишка в устата му, ала на солта вкусът бил по-силен. Прежаднял царят, поискал вода и сестрите се втурнали да му услужат. Изприпкали редом двете и рамо до рамо се върнали. Ала пренебрегнал гостът Нада и към менчето на Рада посегнал. Гълтал водата, а му се чинело, че от години капчица не бил отпивал. И щом се наситил, избърсал устни с копринения си ръкав и поискал Рада за жена.
„Щерка ти царкиня ще сторя – увещавал той баща ѝ. – До мене на трона ще седи, златна корона ще носи, всички ще ѝ се прекланят и ценности ще ѝ даруват. А внуците ти князе ще бъдат и един ден над тези земи ще властват.“
Примолила му се и Рада, че ѝ се харесал младият левент. Склонил тогава баща ѝ и я изпратил по живо, по здраво.
Зарадвал се царят, загърнал невестата си със сърмена мантия, качил я на верния жребец и я повел към двореца. А Нада подире им гледала, плачела и нареждала: „Ти ме излъга, сестрице, с измама си царя спечели. В солта ли омайниче стри му, или го в менците кисна? Косъм ли от плаща му открадна, или му мигла отскубна, че тъй те мигом залюби и те царкиня направи?“.
Дали Рада бе царя оплела с вълшебно биле, или прочутата ѝ прелест го бе зашеметила, само тя си знаела. Тъй или инак, нехаела за сълзите на сестра си и заминала, без да се сбогува.
Ни веднъж не се обърнала Рада назад да погледа родния дом и да помаха на стария си баща. Засменият цар крачел до коня и ѝ разправял за чудното им царство, а тя ликувала и ѝ било леко на душата.
Поканила Рада сестра си на пищната си венчавка и Нада пристигнала, нагиздена и пременена. Никой обаче не я забелязал, всички очи в новата царкиня били вперени – радвал ѝ се царят, кланяли ѝ се гостите и я затрупвали с армагани.
А Нада набързо си тръгнала, върнала се в схлупената си колибка и скоро легнала болна. Не била трескава, нито змейничава и не тегнело над нея проклятие – от чиста завист съхнело сърцето ѝ, като ябълка с лъскава червена кора, която е прогнила отвътре. Разтревожил се баща ѝ, повикал баячки и знахарки да я церят, ала не смогнали да ѝ помогнат. Мъчила се дълго Нада, с години вехнала и накрая настъпил сетният ѝ час.
Ала за зло или добро, точно тогава пристигнали юдите – душата ѝ да приберат, преди да е хлътнала на Оня свят, и да я направят една от своите посестрими.
Ако веща мома през таен ритуал преминела, тя можела или на юда, или на самодива да се превърне. Могъщи били поравно юдите и самодивите, но по нрав – различни из корен. Била ли приживе девойката с ум хладен и характер сдържан, с мисли овладени и душа, устойчива на изстъпления, то тя на самодива ставала. А бил ли живецът ѝ неспокоен и търсещ, пламвало ли сърцето ѝ в ярост или в обич, в мъка прекомерна или завист отровна, тогава тя на юда се обръщала.
Горяла у Нада жежка стихия, била ѝ природата огнена: щом радостна била, ликувала, щом разгневяла се, в бяс изпадала, а от гнева се опивала.
Преварили смъртта ѝ юдите и със себе си я повели – досами прага на Оня свят, дето обреда за Посвещение ѝ сторили. И пристъпила Нада на Оня свят, ала била вече безсмъртна – юда в кървавочервени одежди, извезани с бели шевици.
Паснала ѝ на Нада новата юдина кожа, сякаш за това била родена. И понеже била приживе благословена с невиждана вещина в церовете и магиите, щом на юда станала, усилила се дарбата ѝ още повече. Така оказала се Нада най-могъщата сред посестримите си, най-пламенната и непреклонната, та я посочили водачка да им стане. Отказала се тогава тя от името си Нада и захванали всички да я наричат Вечерницата.
В това време живяла Рада честита, първа сред куп царедворци, сред почести, пирове шумни и сандъци злато, елмази и коприна. Родила на царя три щерки, чудни като три златни ябълки, и ги нарекла Вида, Кула и Гъмза.
Ала не я били забравили самодивите и дебнели сгоден случай да я посветят в своето тайнство. Щом една вечер на дворцовия чардак излязла на звездите да се полюбува, веднага я грабнали. Чак на портите на Оня свят я отнесли, а там обичая си изпълнили.
Била на Рада душата несмутима, сърцето ѝ желязно, а помислите ледени и бистри като замръзнало планинско поточе. Затуй не на юда като Нада, а на самодива се мигом превърнала и прилягала ѝ новата бяла премяна по-добре от владетелската корона. С охота промяната приела, отказала се от влюбения цар, трите си щерки и богатия палат, но в замяна получила вечна младост и нараснала мощ.
И тя била като сестра си нечувано даровита, та от другите самодиви излязла по-могъща, по-безстрастна и справедлива, затова нея избрали за най-главната. Отрекла се тя от името си Рада и започнали всички да я зоват Месечината.
И оттогава били във вражда Нада и Рада, юдата и самодивата, Вечерницата и Месечината. Кръвни сестри, а не рачели да си простят. Природни сили, а не можели да се помирят. И колкото едната била жарка, другата била мразовита, колкото едната била буйна, другата била сдържана.
Така били от векове, та и до днес.
Самодива къща не храни и деца не гледа. Може да ми вярвате, изпитала съм го на свой гръб.
Аз съм Вида, една от трите щерки на Месечината – знаят ме и като Баба Вида, ламята царкиня и строителката на видинската крепост, която до ден днешен бди над града вече повече от хилядолетие.
Такава е семейната ми история. Има ли самодива в рода ти, има и тайнствено изчезнали невести, недоумяващи мъже и излъгани деца. Когато с Гъмза и Кула бяхме още невръстни девойчета, татко ни казваше, че майка ни е починала отдавна. Едва по-късно научих каква е била и къде е отишла.
Зора самодива, моята безценна довереница, ми разказа за природата на майка ми – Месечината, и за нейната сестра – юдата Вечерница. Разясни ми и разликите между самодивите и юдите: пазителките на равновесието и господарките на хаоса.
Самодивите се стремели към безпристрастие, справедливост и чистота на ума. Хладни и сурови, те никога не действали без основателни причини и не допускали преценката им да бъда замъглявана от излишни емоции. Да чакаш състрадание от самодива, било също толкова безпредметно, колкото да се пробваш да я изкушиш, заб- лудиш или измамиш. Тези прелестни същества скъсвали напълно с предишния си живот и не се месели в съдбите на смъртните, щом веднъж наденели призрачнобелите си обредни одежди.
Юдите обаче фучали, беснеели, злорадствали и тържествували на воля. Вършели каквото им хрумне, и изпълнявали всичките си прищевки, независимо дали били продиктувани от омраза, каприз, или скука.
И не се свенели да отмъщават.
От Зора чух и подробностите около ролята на стария проклетник Караогнян във враждата между Вечерницата и Месечината…
Но ето че пак избързах. Нека започна от началото.
