Процесът на Васил Дякон Левски, започнал по повод ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, срещу Димитър Общи и другите участници в обира, разраснал се спрямо членове на революционни комитети в района и продължил след залавянето на Левски до неговото осъждане, остава през годините в сянка. За него не се пише или се пише оскъдно, разнопосочно, като че ли нежелано. Дали тази част от нашата история е приглушена от „сурдинката“ на изследователите, поради протоколите от разпита на поборници и не поборници, от чието съдържание не лъха героизмът на всъщност героичната епоха, е въпрос, който може да оставим без отговор. Твърде изчерпателни са показанията на членовете на тайните комитети в района на Дунавския вилает и хората около тях, призовани на разпит в Процеса; твърде лесно членовете на Специалната комисия стигат до истината за организацията, създадена от Васил Левски с цел да буди българите към национална независимост.
Процесът обаче така, както е документиран от прилежно изготвените протоколи от разпити и от издадените въз основа на тях заключителни протоколи – присъди на съзаклятниците, удря камбаната с известието, че в българските земи на Османската империя един народ иска своята политическа еманципация, иска своя държава. Камбаната е чута от всички консули на държавите, пребиваващи в българските земи, с които Османската империя е имала дипломатически отношения; звънът ѝ е стигнал до посланиците им в столицата Цариград и е отекнал далеч в техните страни.
С това може да се гордеем.
Не са много опитите да се пише от юридическа гледна точка за Процеса на Васил Левски. Повече са изследванията върху съдържанието на протоколите от Процеса, от което се правят изводи за политическата обстановка през 1871–1873 г., за ролята на БРЦК и на отделни негови членове в подготовката за национално освобождение и влиянието на събитията върху последващото Априлско въстание. И тъй като историците не дълбаят в източниците за Процеса на Васил Левски, литераторите са склонни да хиперболизират историята, да пригаждат чутото или прочетеното от оскъдните изследвания към своята фабула, да си въобразяват. (Още през 1972 г. Вера Мутафчиева прави уговорката като писател – вътрешният свят на В. Левски ние не познаваме и не бихме могли да знаем от съществуващите исторически документи. Него можем само да си въобразим.)
Историци казват, че художествената литература вкарва душа в историята. За читателя „поетизирането“ на историята е приятно, може би и необходимо. Има исторически фигури, чийто живот е достатъчно романтичен и описването му може да звучи дори поетично, когато е с обективните факти.
Но по-добре е писателите да останат при вътрешния свят на героите си, когато те са исторически личности, а фактите да оставят на историците; фактите не бива „да се въобразяват“.
Появата на тази книга бе провокирана от едно литературно писание, появило се на книжния пазар, в което доста категорично се твърди, че на бесилото В. Левски е увиснал само заради убийството на ратая Х. – обяснението е, че в Наказателния закон на Османската империя по онова време не се предвижда смъртно наказание, освен за убийство. Макар и включено в произведение на художествената литература, а не в историческо изследване, това твърдение повлича след себе си порой от изводи, които намаляват ярката светлина, излъчвана повече от един век от името на Васил Левски, едва ли не снижават величието му на Апостол на българското националноосвободително движение; свеждат Процеса на Левски до един измислен трибунал, набързо сформиран с цел неговото обесване.
Историческите източници не дават основание за такива изводи, защото твърдението не е вярно. Толкова много е невярно, че предизвика настоящото изследване от юридически ъгъл на Процеса на Васил Левски.
Изложението няма за цел да анализира поведението на Васил Дякон Левски пред Специалната комисия, за което никой от съвременниците ни не се съмнява, че е повече от достойно. Не е поставена и целта да се проследи с кои показания на кои съратници на В. Левски се установяват деянията съгласно Императорския наказателен закон от 1858 г., за които е произнесена смъртната присъда. Задача на това изследване е да покаже чрез фактите от съществуващите документи правната обосновка на Процеса, а оттук и уважителното отношение на властта в империята, на Високата порта в Цариград към „главатаря на бунта“ от една страна, и как разкритията за революционната дейност на Апостола е смутила, разтревожилаи застрашила „вътрешната безопасност“ на тази огромна и тогава силна в политическо и икономическо отношение Османска държава.
