Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Откъс от "На прага на времето"

12 април 2023, 13:19 часа • 2382 прочитания

Първото, което направих след завръщането си от Норвегия, бе да отида за няколко дни в Осоица. Беше една неделя в средата на май и всички бяха там – майка ми, баща ми и малкият Кирчо, който скоро щеше да навърши десет години. Не се бях отделял за толкова дълго време от семейството си и копнеех да ги видя и прегърна колкото се може по-скоро. Оставих багажа в празния и дълго непроветряван апартамент и отидох да си взема колата. Изобщо не искаше да запали. Акумулаторът беше паднал и го занесох вкъщи да се зарежда. Привечер татко се върна от Осоица, но мама и Шошко бяха останали. Дълго си говорихме за Норвегия, а поантата беше, че това е една много хубава страна с прекрасни хора, но там за нищо на света не бих отишъл да живея. На другата сутрин, вече със зареден акумулатор, поех към Осоица.

Няколко години по-рано нашите бяха купили една стара, започнала да се руши къща в Осоица, на 30 км от София. Построена е през XIX век, но макар и порутена, още ѝ личеше, че едно време е била хубава къща. На два етажа, с голям и доста запазен дървен чардак и асма с хубаво сладко грозде. Долният етаж е от камък и е напълно запазен, а горният е със стени от плет, слама и глина – според старите български традиции. Майка ми обеща да реставрира къщата точно каквато е била, но преди това тя трябваше да бъде ремонтирана. Стените от плет и глина се рушаха и на тяхно място бяха иззидани тухлени от знаменития майстор Христо от Трън. Подмениха се някои дървени греди, оправихме и покрива, като лично аз наредих керемидите. Чак тогава мама се захвана с реставрацията. Покрай работата си в Киноцентъра, а и защото беше пристрастна към архитектурата на Българското възраждане, тя се справи с реставрирането и след около година имахме една чудесна българска възрожденска къща.

В Осоица ме посрещнаха ухилените физиономии на две любими същества – баба и внуче. Бабата нямаше нищо общо с баба, а внучето беше пораснало забележимо през тези пет месеца. Прегърнах и двамата. Мечтаех за този момент, толкова ми липсваха! Изпитвах едновременно щастие и мъка, особено за това момче. През лятото мама го взимаше със себе си в Осоица, а по време на моите безкрайни турнета живееше в горния апартамент при родителите ми. На практика те го отгледаха.

Влязохме през високата дървена порта в двора и най-после осъзнах, че вече съм си у дома. Стативът на мама стоеше поставен в средата на двора. Тя рисуваше светлозелената трева и цъфналите в бяло и розово ябълкови дръвчета, Шошко майстореше с парчета дърво и големи пирони някакви военни съоръжения, подобни на кораби или танкове, а в съседния двор бай Васил пасеше кравата си. Тревата беше станала доста висока и си казах, че когато мама завърши пейзажа, май ще трябва да окося двора.

В Осоица се научих да кося трева с истинска коса. В долния край на двора имаше плевник, пълен с какви ли не селскостопански инструменти – лопати, мотики, гребла, бичкия, брадва и две коси за трева. Един от съседите – Иван Тираджията, ми показа как се коси и аз се научих. Даже имах специален камък за заточване на косата. Доста надобрях и с голямо удоволствие редовно косях тревата на двора. До нас имаше място с около два декара гъста зелена трева, където бай Васил пасеше кравата си. От време на време и той косеше тревата. В един горещ летен ден ме видя как аз, гол до кръста и със сламена шапка на главата, кося в нашия двор. Изненадан, че толкова добре се справям, дойде до телената ограда и се провикна:

– А така, а така, да видиш какво е работа. Това не ти е като китарата…

– Бай Василе – викам, – това на мен ми е почивката. Доставя ми удоволствие да се пека на слънце, да дишам чист въздух и да кося трева. Искаш ли някой ден да се разменим? Аз да върша твоята работа, да ти изкося ливадата, може и кравата да издоя, знам как се прави. Ти пък да посвириш на бас и да изпееш някоя своя песен, а? Какво ще кажеш?

Поклати глава, изумен, че имало и друга гледна точка по въпроса, но мисля, че ме разбра. Това, което извика бай Васил през оградата, говори за манталитет, който ме кара да повторя казаното от Чърчил: „Комунизмът е философия на провала, вяра в невежеството и евангелие на завистта“. Това е манталитетът на онези, които изповядват философията на фразата „Я да ти дам аз на теб кирката и лопатата“. С други думи, „дрънкането“ на китара или пиано не е работа, камо ли пък пеенето. Още по-тъжно е, че този израз показва неуважение не само към музикантите, а към творците във всички области, към онези, които измислят нещата и движат света напред. С кирка и лопата не можеш да напишеш музика, не можеш да нарисуваш картина, не можеш да проектираш сграда, да откриеш електричеството и факта, че Земята е кръгла… Народите, които вярват в принципа на „кирката и лопатата“, са бедни и ще стават все по-бедни. Огледайте се наоколо и ще видите, че е така. Ето защо никога не ми е харесвала баснята за щуреца и мравката, въпреки че неин автор е най-добрият приятел на дядо ми Киро – художникът Александър Божинов.

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес