Погледнеше ли някоя от следите високо отгоре, щеше да забележи, че образуват малък кръг в пръстта. Той не беше идеален – разкривеният му ръб беше тук дебел, там тънък, на места дори прекъсваше. Освен това кръгът не беше празен.
В средата му имаше надгробна плоча, която вече стотина години беше подложена на влиянието на пясъка, вятъра и слънцето. Беше висока един метър и все още стоеше съвсем изправена. Гледаше на запад, към пустинята – нещо необичайно по тези земи. Тук рядко избираха запада.
Името на човека, заровен в земята, отдавна беше забравено, но плочата се беше превърнала в ориентир за местните – за всичките шейсет и петима души с техните 100 000 глави добитък – известен като гроба на работника. Това парче земя не беше гробище, но работникът беше погребан там, където беше умрял, и вече повече от век лежеше там самотен.
Ако някой случаен минувач прокараше ръка по изтъркания камък, щеше да напипа част от издълбаната в него дата. Единица, осмица и деветка – може би хиляда осемстотин деветдесет и някоя година. Все още личаха само три думи, издълбани в долната част, където бяха по-защитени от природните стихии. Или пък просто бяха изсечени по-дълбоко, защото посланието е било по-важно от човека. Те гласяха:
който се отклони
Понякога се случваше месеци, дори година никой да не мине оттук, още по-малко пък да се спре и да прочете почти заличените надписи или да погледне с присвити очи на запад, към следобедното слънце. Дори добитъкът не се задържаше в този район. Почвата беше напукана единайсет месеца в годината, а през другото време оставаше скрита под мътната вода на наводненията. Кравите предпочитаха да отидат на север, където имаха по-голям избор от храна и дърветата предлагаха сянка.
Около гроба обикновено нямаше нищо и никого, с изключение на триредова телена ограда за добитък. Тя се простираше на десетина километра на изток, до един път, и няколко стотин западно към пустинята, където хоризонтът изглеждаше толкова равен, че окото сякаш едва долавяше извивката на земята. Това беше свят на миражи, където няколкото хилави дръвчета в далечината се мержелееха и се рееха над несъществуващи езера.
На север от оградата имаше една-единствена ферма, а на юг – втора – съседки, които живееха съвсем близо една до друга – само на три часа път. Пътят на изток не се виждаше от гроба. Всъщност беше прекалено великодушно да го нарекат път. Понякога минаваха цели дни, без някой автомобил да мине по широкия черен друм.
Той водеше до градче на име Баламара. Всъщност градът представляваше една-единствена улица, около която на големи разстояния един от друг живееха жителите му – население, което, ако се събереше, можеше почти да се побере в една голяма стая. Хиляда и петстотин километра на изток от Баламара се намираха Бризбейн и крайбрежието.
В предварително определени дни от годината небето над гроба на работника се огласяше от тътена на хеликоптер. Пилотите засяваха земята от въздуха, като с помощта на шум и движения прогонваха добитъка от територии колкото малки европейски страни. Засега обаче небето беше пусто и необятно.
По-късно – прекалено късно – над гроба на работника щеше да прелети преднамерено ниско и бавно един хеликоптер. Пилотът щеше да забележи първо джипа, чиято нагорещена ламарина като че ли му намигаше. Гробът, който се намираше на разстояние от автомобила, щеше да привлече вниманието му по чиста случайност, докато хеликоптерът кръжеше над терена в търсене на място за кацане.
Пилотът нямаше да забележи кръга в песъчливата пръст. Един син отблясък на фона на червената почва щеше да привлече погледа му. Работна риза, разкопчана и полуразсъблечена. През последните няколко дни температурата беше достигала четиридесет и пет градуса следобед. Изложената на слънцето кожа се беше напукала.
По-късно хората на земята щяха да видят по-плитки и по-дълбоки следи, образувани в песъчливата пръст, и щяха да погледнат далеч към хоризонта, за да не се замислят как са се появили.
Надгробната плоча хвърляше единствената сянка наоколо, но дори и тази сянка беше малка. Черният й силует беше непостоянен – ту се увеличаваше, ту намаляваше, досущ като слънчев часовник. Отначало мъжът пълзеше, а после започна да се влачи по корем. Изкривяваше се в отчаяни пози, риташе и дращеше в пръстта, докато страхът и жаждата най-накрая не го надвиха.
С падането на нощта за него дойде и кратката почивка, но после слънцето отново изгря и ужасното въртене започна отначало. На втория ден мъките му продължиха по-кратко. Слънцето се издигаше все по-високо в небето. Но той се опита. Не спря да се стреми към сянката дотогава, докато вече не можеше да помръдне.
Кръгът в пръстта не беше завършен – оставаше му съвсем малко. Още съвсем малко и щяха да са изминали двайсет и четири часа. Но тогава, докато Земята продължаваше да се върти, а сянката вече се движеше без другаря си, мъжът остана да лежи безжизнен по средата на прашния гроб, под жестокото небе, и работникът най-накрая се сдоби с компания.
