Силата на горчиво-сладкото
Изпитваме носталгия и тя винаги е
към един друг, различен свят.
Вита Саквил-Уест , The Garden
Веднъж, когато бях двайсет и една годишна студентка по право, приятели се отбиха у дома в общежитието на път за часовете. Слушах минорна, горчиво-сладка музика. Не Албинони, за когото тогава не бях чувала, а по-скоро песен на най-любимия ми за всички времена музикант, Ленард Коен, или Поета на песимизма.
Трудно е да опиша с думи какво преживявам, когато чуя такава музика. Технически погледнато, е тъжна, но това, което всъщност изпитвам, е любов. Дълбока свързаност с всички души по света, познаващи тъгата, която музиката се опитва да изрази. Поклон пред способността на музикантите да превръщат болката в красота. Ако съм сама, когато слушам, спонтанно правя жест, сякаш се моля, вдигам ръце към лицето си с допрени длани, въпреки че дълбоко в себе си съм агностик и формално не се моля. Но музиката отваря сърцето ми: буквално имам усещането, че мускулите на гръдния ми кош се разширяват. Дори започва да ми се струва нормално, че всички, които обичам, включително и аз, един ден ще умрем. Тази невъзмутимост по отношение на смъртта трае около три минути, но всеки път, когато се случи, малко ме променя. Ако определяте извисяването като момент, в който собственото ви аз избледнява и се чувствате свързани с цялото, тези музикално горчиво-сладки моменти са най-близкото, което съм преживявала. Но се случва отново и отново.
Така и не разбрах защо.
Междувременно приятелите ми бяха изумени колко неуместни са печалните песни, които се носеха от стереоуредбата в стаята ми. Даже един от тях попита защо слушам погребални мелодии. Засмях се и от¬идохме на лекции. Край на историята.
Само че продължих да мисля за този негов коментар през следващите двайсет и пет години. Защо намирах тази изпълнена с копнеж музика за толкова странно повдигаща духа? И какво е онова в нашата култура, което прави подобна ситуация подходяща за шеги? Защо дори в момента в който пиша това, изпитвам потребност да ви уверя, че харесвам и денс музика? (Наистина харесвам.)
В началото тези въпроси ми бяха просто интересни. Но докато търсех отговорите им, осъзнах, че това бяха Големите въпроси, и съвременната култура, в наш огромен ущърб, ни е научила да не ги задаваме.
* * *
Преди две хиляди години Аристотел се питал защо великите поети, философи, артисти и политици често имат меланхоличен темперамент. Тези негови размисли се основавали на древното вярване, че човешкото тяло съдържа четири хумора, или течни вещества, всяко от които съответства на различен темперамент: меланхоличен (тъжен), сангвиничен (радостен), холеричен (агресивен) и флегматичен (спокоен). Смятало се, че относителните количества от тези течности оформят нашия характер. Прочутият гръцки лекар Хипократ вярвал, че съвършеният човек представлява хармоничен баланс от четирите. Но повечето от нас клонят към един от тях.
Тази книга е за меланхолията, която аз наричам горчива сладост : склонност към състояния на копнеж, горчивина и тъга; остра осъзнатост за отминаването на времето; чудновато проницателна радост пред красотата на света. Горчиво-сладкото се свързва и с осъзнаването, че светлината и мракът, раждането и смъртта – горчивото и сладкото, винаги вървят ръка за ръка. Дни на радост, дни на скръб – както казва една арабска поговорка. Трагедията на живота е неизменно свързана с неговото великолепие – можете да унищожите една цивилизация и да я създадете отново от нищото, но тази двойственост отново ще се прояви. Парадоксалното е, че единственият начин да се издигнем над тази двойственост – над мрака и светлината, е изцяло да я обитаваме. Крайната цел е да се извисим над нея. Горчивината и сладостта са свързани с желанието за единение, с желанието да се приберем у дома.
Ако смятате себе си за такъв човек, е трудно да обсъждаме въпроса на Аристотел за меланхолията на великите, без да звучим така, сякаш поздравяваме себе си. Факт е, че неговото наблюдение е отекнало през хилядолетията. През 15. век философът Марсилио Фичино предположил, че Сатурн, древноримският бог, свързан с меланхолията, отстъпил обикновения живот на Юпитер, а за себе си отредил божествен живот в изолация . Художникът от 16. век Албрехт Дюрер е известен с изображението си на Меланхолията като отчаян ангел, заобиколен от символи на творчеството, познанието и копнежа: многостен, пясъчен часовник, стълба, която води към небето. Поетът от 19. век Шарл Бодлер казва, че трудно може да си представи красота , в която няма меланхолия.
Романтичната представа за меланхолията е преживяла своите приливи и отливи във времето, напоследък – отлив. В едно известно свое есе от 1918 г. Зигмунд Фройд определя меланхолията като нарцисизъм и от този момент нататък тя потъва в блатото на психоптологията. Традиционната психология я възприема като синоним на клинична депресия.
Но въпросът на Аристотел си остава. Меланхолията има някакво мистериозно свойство, нещо в самата си същност. Платон го е притежавал, а също и Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми, както и Чарлз Дарвин, Ейбрахам Линкълн, Мая Анджелоу, Нина Симон… Ленард Коен.
Но какво точно са притежавали?
Години наред проучвам този въпрос и вървя по вековната диря, оставена от художници, писатели, мислители и традиции на мъдростта от целия свят. Тя ме отведе до работата на съвременни психолози, учени и дори изследователи на мениджмънта (които са открили някои от най-уникалните силни страни на бизнес лидерите и творците, както и най-добрия начин да бъдат използвани). Стигнах до заключението, че горчиво-сладкото не е просто моментно чувство или събитие, как-то сме склонни да мислим. То е тиха сила, начин на съществуване, историческа традиция – толкова драстично пренебрегвана, колкото и изпълнена с човешки потенциал. То е автентичен и възвисяващ отговор на проблема да бъдеш жив в един дълбоко сбъркан и в същото време решително красив свят.
Но най-вече горчиво-сладкото ни показва как да реагираме на болката: като я признаем и се опитваме да я превърнем в изкуство, както го правят музикантите, или в изцеление, в иновация или в каквото и да е друго, което дава храна на душата. Ако не трансформираме тъгата и копнежите си, в крайна сметка можем да се опитаме да ги наложим на другите чрез обиди, доминация и пренебрежение. Но ако разберем, че всички човешки същества познават или ще опознаят загубата и страданието, можем да се обърнем едни към други.13
Тази идея – за трансформирането на болката в съзидателност, преимущество и любов, е сърцето на книгата, която държите в ръце.
"Горчиво-сладко" от Сюзан Кейн изследва колко е важно да изпитваме и тъга и меланхолия
