ФРЕНСКО-ВИЕТНАМСКА БОЛНИЦА,
ХОШИМИН, ВИЕТНАМ
Понеделник, 3 октомври
Под водата съм. Но няма нужда да се паникьосвам. Мога да дишам нормално, като русалка. Усещам натиск върху тялото си, сякаш наистина съм на голяма дълбочина. Но въпреки това не е тъмно. Виждам дневна светлина през клепачите си. Може би гледам нагоре към повърхността. Тук долу е студено. Искам да изплувам отново на повърхността на водата. Започвам да ритам с крака.
Чува се дрънчене на метал и тялото ми потреперва.
Лежа по гръб в леглото. Не в нашето легло. Нашето нямаше да се тресе така. Тогава къде? Опитвам се да си спомня предишната вечер. Устата ми е пресъхнала, а главата ме цепи, така че трябва да съм била много пияна. Защо не сме вкъщи? Нещо случило ли се е? Обзема ме противно чувство на ужас. Пак ли сме се карали? Да не съм си тръгнала ядосана?
Тогава си спомням. Оженихме се. Трябва да сме били излезли да празнуваме. А после какво?
Намръщвам се, но май само половината ми лице се движи. Лявата страна ми се струва вдървена и насинена, сякаш някой ме е ударил. Паднала ли съм? Не би било за първи път, макар че не съм се напивала толкова много, откакто бях на двайсет и нещо.
– Оли?
Гласът ми е дрезгав, едва доловим и го задушава пристъп на кашлица, от който по лявото ми слепоочие пробягват светкавици от болка. Колко съм изпила? Оли в същото състояние ли е?
Потърсвам топлото тяло до моето, но ръката ми опипва несръчно хладния чаршаф и се хлъзва по ръба на матрака. Вече е станал. Дано да е отишъл да ми донесе препечени филийки и силно кафе. От дневната светлина клепачите ми са се осветили в тъмночервено. Сигурно е късно сутринта. Трябва да отворя очи, но знам, че ще боли, затова само лежа. Това не е нищо повече от махмурлук. Едно кафе и няколко таблетки болкоуспокояващо ще ме оправят. Оли е отишъл да ги донесе.
Но въпреки всичко – онова чувство на ужас.
Чувствам се така, сякаш съм направила нещо лошо. Какво съм направила?
Съсредоточавам се в опит да си спомня. В ума ми проблясват сцени от сватбата. Двамата с Оли режем тортата на поляната, хладният дървен подиум под босите ми крака, когато танцуваме, как вадя перлите от косата си една по една. А после други образи. Пъхам хлъзгаво бельо в страничния джоб на куфара си. Гледам надолу към облаци, които приличат на памук.
Меденият ни месец. На меден месец сме. Лежа в хотелско легло.
Потрепвам, когато отварям едва-едва очи. През пролуката нахлува ярка дневна светлина. Мигам ли, мигам и при всяко движение на клепачите главата ми пулсира, докато обстановката най-накрая започва да придобива форма.
Стаята е чисто бяла. Няма никаква украса, нито следи, които да говорят, че някога е била обитавана от хора, само голи бели стени, бял балатум на пода и бял окачен таван, разделен надве от една-единствена луминесцентна лампа. Най-минималистичната хотелска стая, която съм виждала. Обръщам болезнено глава. Оглеждам оборудването, мониторите, екраните с показания, тръбичките и кабелите.
Не е хотел.
Болница е.
Какво съм направила?
"Другата двойка" от Сара Дж. Нотън ни кани на най-кошмарния меден месец на света
