Смърт
В последния си час Хару Уено съзерцаваше цвете и мислеше: „Едно цвете съсредоточава всичко“. Неговият живот всъщност беше следвал три нишки и цвете беше едва последната от тях. Пред него се простираше малката градина на храма, тя се сливаше с миниатюрен, изпълнен със символи пейзаж. Смаян си даваше сметка как вековете на духовно търсене са достигнали до премислената подредба пред погледа му, която предизвикваше неговото удивление. „Колко много усилия биват вплитани в създаването на смисъл, за да се стигне накрая до чистата форма“, това още си мислеше той.
Защото Хару Уено беше от хората, които изследваха формата.
Знаеше, че му остава съвсем малко живот. „В крайна сметка съм в хармония със случващото се“, увери себе си. В далечина гонгът на Хонен-ин отекна четири пъти и той усети как се замайва от силата на собственото си присъствие в света. Насреща му варосан зид ограждаше градината, покриваха го сиви керемиди. В градината имаше три камъка, бор, пясъчник, фенер и мъх. Оттатък зида се издигаха планините на изток. Храмът се казваше Шинньо-до. Всяка година в продължение на почти пет десетилетия Хару Уено извървяваше един и същ маршрут – отиваше в главния храм на хълма, прекосяваше гробището от горе надолу и се връщаше при входа на храмовия комплекс, чийто щедър дарител беше.
Защото Хару Уено притежаваше голямо богатство.
Докато растеше, съзерцаваше как падащият сняг се топи върху камъните на един планински поток. Къщицата на семейството му се издигаше на единия бряг на потока, а на другия имаше гора от големи, покрити с лед борове. Дълго време вярваше, че обича материята – скалата, водата, шумата и дървото. Щом осъзна, че обича формите, които приема тази материя, стана търговец на произведения на изкуството.
Изкуството: една от трите нишки, които неотлъчно следваше животът му.
Естествено, не се превърна за един ден в търговец; мина време, в което смени града, а после се запозна с някого. На двайсет години обърна гръб на планините и търговията със саке на баща си, напусна Такаяма и замина за Киото. Нито с пари разполагаше, нито с връзки, затова пък притежаваше богатство, на което малцина се радваха: нямаше и понятие какво е светът, но знаеше какво представлява самият той. Беше месец май, седеше на дървения под и пред погледа му се простираше бъдеще, чиято яснота се доближаваше до бистротата на сакето. Наоколо му се носеха шумовете и суетенето в комплекса от дзен храмове, тук един братовчед монах му беше осигурил стая. Срещата между мощта на неговото видение и необятността на времето го замая. Видението не казваше нито къде, нито кога, нито как ще се превърне в действителност. Казваше само: „Живот, посветен на изкуството“. И още: „Ще преуспея“. Стаята гледаше към миниатюрна, тънеща в сенки градина. Оттатък градината слънцето позлатяваше големите сиви стъбла на бамбука. Между хости и папрат си пробиваха място водни перуники. Една от тях, по-висока и по-фина от останалите, трептеше на лекия бриз. Някъде би камбана. Времето се разтвори и Хару Уено се превърна в цветето. А после всичко отмина.
Петдесет години по-късно в същия този ден Хару Уено наблюдаваше същото цвете смаян, че отново е шестнайсет часът на двайсети май. С една разлика: този път съзерцаваше цветето в ума си. И приликата беше другаде: перуниката, камбаната, градината – всички присъстваха в настоящето. Имаше и забележителна особеност: болката се разтваряше във вездесъщото настояще. Чу шум зад себе си и му се прииска да го бяха оставили сам. Помисли за Кейсуке, който някъде чакаше смъртта му, и си каза: „Един живот се побира в три имена“.
Хару, този, който не искаше да умре. Кейсуке, който не можеше да умре. Роз, която щеше да живее.
Личните помещения, където се беше настанил, принадлежаха на настоятеля на храма, който беше брат близнак на КейсукеШибата – човека, на когото дължеше проявлението на своето призвание. Братята Шибата произхождаха от стар род в Киото, който от незапомнени времена даваше на древния град монаси и майстори на лака. Понеже ненавиждаше с еднаква сила религията и лака – заради блясъка му, Кейсуке се беше насочил към грънчарството; освен грънчар беше още художник, калиграф и поет. Когато Хару и Кейсуке се срещнаха, помежду им стоеше забележителна по своята изработка купа. Щом Хару я видя, осъзна какво ще представлява животът му. За пръв път виждаше подобно произведение: купата съчетаваше белезите на старината и новаторството по невъзможен според Хару начин. До него, отпуснат на стола, седеше мъж без възраст и беше – ако изобщо подобно сравнение имаше смисъл – от същата смес като купата. А пък и беше полупиян, затова Хару се оказа изправен пред уравнение, чието решение беше невъзможно: от една страна, пред себе си виждаше съвършена форма, а от друга, пред него беше пияницата – нейният създател. Представиха ги един на друг и двамата скрепиха със саке приятелството си за цял живот.
Приятелството: втората нишка, която животът на Хару следваше.
Днес пред него стоеше и чакаше смъртта, приела формата на градина, и с изключение на тези два мига, разделени от половин век, всичко друго беше станало невидимо. Облак докосна хребета на Даймон-джи и остави след себе си ухание на перуники. Хару си помисли: „Само тези два мига останаха – и Роз“.
Роз – третата нишка.
"Час, изпълнен с плам" – нов "японски" роман от великолепната Мюриел Барбери
