Ню Йорк
Ноември 1943 г.
Телеграмата, която със съжаление уведомяваше Вивиан Чайлдс, че съпругът ѝ е загинал в битка, пристигна преди последното му писмо.
Когато Вивиан видя познатия почерк върху плика две седмици след като онзи сержант с бебешко лице бе почукал на вратата, краката ѝ се подкосиха. Тя падна на мраморния под в коридора с остро тупване, което със сигурност знаеше, че трябва да боли, но не болеше.
Едуард.
За една отчаяна секунда Вив си помисли, че ужасната телеграма сигурно е била грешка.
Но не, това беше невъзможно. Писмото беше призрак, думите на мъртвец, който все още не знае съдбата си.
Вив усещаше болезнено пулса на китките и в гърлото си, а времето минаваше и салонният часовник тиктакаше в ритъм с пулсирането в слепоочията ѝ. Успокояващата вцепененост, която я беше предпазвала през последните две седмици, беше изчезнала и болката, която бе сдържала, се втурна във всяко празно местенце в тялото ѝ.
Беше почти облекчение, когато кокалчето на китката ѝ се удари в ръба на масата, докато опипваше за писмото. Този вид болка тя разбираше.
Втренчи се в името си на плика, докосна го, а след това и неговото, и леко пъхна нокът под единия му ъгъл.
Скъпа Вив,
Не мога да ти опиша колко съм благодарен за писмата ти. Моля те, продължавай да ми ги изпращаш, както и новините за забавната ти вражда с мисис Крофт и самодоволния ѝ пудел. Всички се интересуват от изхода на инцидента със синята боя така живо, както и аз.
Човек никога не мисли за войната като за нещо скучно, но в нея няма нищо друго освен монотонност и пясък, а след това моменти на ужас, които те оставят разтреперан дълги часове, докато всичко това отмине и отново остане само монотонност. Историите ти ни забавляват повече, отколкото можеш да си представиш.
В това отношение може би ще дойде някакво облекчение и слава богу. Армията започва една оригинална инициатива да изпраща на нас, горките момчета, малки книги джобен формат, с които да се развличаме и да ни разсейват от бомбите, които падат на сантиметри от главите ни.
Прости сухотата ми. Но книгите са истински божи дар за нас. Успях да грабна екземпляр на „Оливър Туист“ и книгата ме накара да си мисля за Хейл. Брат ми е прекалено горд, за да приеме от мен нещо, което би сметнал за благодеяние, но ми се иска да бях намерил начин да му помагам повече, когато бяхме деца. Като си помисля колко му е било трудно, докато аз имах толкова много... е, вината прави заспиването по-трудно, нали? Войната е добра в това отношение – кара те да си спомняш всичко, което ти се иска да си направил по друг начин.
Знам, че това писмо бледнее в сравнение с твоите живи писма, но моля те, не ме наказвай за липсата на истории в него, като не ми разказваш твоите. Кажи на майка ми, че я обичам.
Твой,
Едуард
Доколкото можеше, Вив не обърна внимание на споменаването на брат му Хейл. Спомен за горещи летни нощи, лепнещи от захарен памук устни, закачлива усмивка и мазолести ръце дойде и си отиде, като светкавица, прорязала тъмната нощ на скръбта ѝ.
Защо да мисли за нещо, което никога нямаше да има?
Тя препрочете писмото и за първи път от две седмици си позволи да си представи Едуард. Досега всеки път, когато опитваше, успяваше да види само наранено и разбито тяло, разкъсана плът и кръв, изгорена земя и пламъци. Сега си го представи пред тих огън, през нощта, заобиколен от своите братя по оръжие. Държеше книга в ръцете си и четеше любими пасажи на останалите, като спираше да слуша, когато и те правеха същото.
Тя се вкопчи в този образ, сгрявана от успокояващата му топлина.
След четвъртото прочитане Вив вдигна ръка към лицето си и проследи ъгълчетата на първата усмивка, която си бе позволила, откакто Едуард бе загинал.
