ВТОРА ГЛАВА
МАТЮ КЪТБЪРТ Е ИЗНЕНАДАН
Матю Кътбърт и дорестата кобилка се подрусваха, без да бързат, по пътя към Брайт Ривър. Дългият тринайсет километра път беше хубав и криволичеше между спретнати малки ферми, като от време на време прекосяваше елхови горички и долчинки с цъфнали диви сливи. Въздухът ухаеше упоително, а ливадите, обагрени в перленобяло и розово, както всяка пролет, се простираха, докъдето поглед стига.
А птичките пееха така,
сякаш бе най-славният ден на лятото.
Матю се наслаждаваше на пътуването, както той си умееше, освен в неловките моменти, когато се разминаваше с някоя дама и се налагаше да я поздрави. Така беше прието на остров Принц Едуард, дори когато се разминаваш с непознати.
Матю изпитваше боязън от всички жени, като изключим Марила и госпожа Рейчъл. Те му се струваха тайнствени създания, които, на всичкото отгоре, сякаш му се присмиваха. Нищо чудно и така да беше, защото Матю беше странен, няма смисъл да се лъжем. Изглеждаше някак тромав и непохватен, с отпуснати рамене и дълга, стоманеносива коса. Имаше и брада, с която не се беше разделял от пълнолетието си. Всъщност, сега, на шейсет, изглеждаше почти както беше изглеждал на двайсет, само дето косата му се беше прошарила.
Когато стигна в Брайт Ривър, от влака нямаше и помен, но реши, че е пристигнал твърде рано, затова завърза кобилката в двора на хотела и се отправи към гарата. Дългият перон беше безлюден. Или почти. В най-отдалечения край забеляза някакво момиченце, седнало върху купчина греди. Поради факта, че беше момиче, Матю почти не го удостои с внимание и продължи да се оглежда. Ако поне за миг се беше вгледал в личицето, изопнато от напрегнато очакване, щеше да долови смесицата от надежда и безпокойство. Хлапето очевидно чакаше някого – чакаше с цялото си същество, мобилизирало волята си до краен предел.
Матю забеляза началника на гарата, който тъкмо заключваше билетното гише и бързаше да се прибере за вечеря. Той се приближи и го попита дали влакът се очаква да дойде скоро.
– О, той дойде и замина преди около половин час – отвърна чиновникът делово. – Но от него слезе една малка пътничка, която е възможно да чака вас. Поканих я да влезе в чакалнята, но тя заяви, че предпочита да поседи на въздух. „Тук има повече простор за въображението“, така каза. Странна малка птичка.
– Само че аз не чакам момиче – уточни Матю. – Госпожа Спенсър трябваше да доведе с влака едно момченце от Нова Скотия. Него дойдох да посрещна.
Началник-гарата подсвирна.
– Виж ти… Сигурно има някаква грешка. Защото точно госпожа Спенсър ми повери малката, докато дойдат да я вземат. Каза, че едно семейство щяло да я осинови. Била сираче от приюта, доколкото разбрах. А други сирачета не са се мяркали наоколо.
– Не разбирам – безпомощно разпери ръце Матю. Щеше му се Марила да беше тук.
– Защо не попитате самото хлапе? Тя сигурно ще може да обясни каква е работата. Може да не са имали подходящи момчета, знам ли.
И той се отдалечи с чувството за изпълнен дълг, като остави горкия Матю да се оправя сам. Той трябваше да се приближи до непознатото момиче и да разбере защо не е момче, а това го ужасяваше повече, отколкото ако бяха поискали от него да влезе в клетката на лъва. Но нямаше какво да се прави. Матю простена мислено и тръгна към малката пътничка, която чакаше търпеливо.
Тя го беше забелязала още в първия момент и сега отново го наблюдаваше. Матю обаче смутено гледаше встрани, а не към нея, иначе щеше да забележи онова, което се виждаше с просто око: момиченцето беше около единайсетгодишно, облечено с твърде тясна и къса за него рокличка в убит цвят. Носеше избеляло кафяво каскетче, изпод което се спускаха две дълги рижи плитки. Личицето ѝ беше дребно, много бледо, цялото обсипано с лунички. Устата – големичка, а също и очите. Те бяха зелени при определена светлина, друг път изглеждаха по-скоро сиви.
Това поне щеше да забележи обикновеният наблюдател. Но на някой по-чувствителен и проницателен човек щяха да направят впечатление и други неща: волевата брадичка, будният, одухотворен поглед, изразителната уста. Изобщо, онзи, който може да чете човешките лица, би разбрал, че пред него съвсем не стои обикновено девойче. Както и че клетият, стеснителен до болка Матю всъщност нямаше защо да се бои от нея. Поне му беше спестено неудобството да я заговори първи, защото, когато се увери, че мъжът идва към нея, малката се изправи, стиснала вехтия си сак, и му протегна слабата си, загоряла ръка.
– Вие сигурно сте господин Матю Кътбърт от фермата „Грийн Гейбълс“? Изключително се радвам да ви видя. Да си призная, вече бях започнала да се притеснявам и да си въобразявам какво ли не. Питах се дали изобщо ще дойдете и си блъсках главата какво ли може да ви се е случило. Вече дори бях решила, ако случайно не се появите, да се изкатеря на ей онази вишна и там да прекарам нощта. Нямаше да ме е страх – би било прекрасно да спиш сред обсипаните с цвят клони, а и сигурно изглеждат вълшебно на лунна светлина, не мислите ли? Бих могла да си представя, че съм принцеса и спя в легло с балдахин. Освен това бях сигурна, че е само въпрос на време да се появите.
