Ежедневно слушам изповеди на много хора. Имам рядката възможност да изслушвам нещата, за които не се говори публично или изобщо не се говори, но които разяждат души, съдби, а оттам и тъканта на цялото ни общество. Толкова много скрито насилие има у нас – вътре в нас и в обществото ни. Живеем в XXI век, а все още има много (неочаквано много!) изнасилвани жени, биещи съпрузи, биещи родители, насилващи физически и психически. А най-ужасното е, че много пъти насилникът не съзнава, че е насилник. Нерядко е част от най-близкото обкръжение. В тази книга не се говори само за сексуалното насилие. Насилието има хиляди коварни лица. То не носи непременно бич в ръката си... Затова смятам, че „Насиленото тяло“ е изключително нужна за тези, които не смеят да говорят за преживяванията си. Така е, защото насилваните се срамуват и изпитват парадоксална вина, че са жертви – това е една от особеностите на тази травма. Понякога травмата е „забравена“. Подсъзнанието има такъв защитен механизъм – изтласквa спомените от паметта и ги закодира в тялото. Клетъчната памет запазва следите от преживения ужас. Когато не можем да достигнем до травматичния спомен през съзнанието, трябва да знаем, че тялото винаги помни. Този феномен има психологично и неврофизиологично обяснение, което достъпно е изложено в книгата. В тези случаи жертвите не могат да си обяснят много телесни симптоми и много елементи от собственото си поведение. Този текст може да помогне на много жертви, които не смеят да отидат на терапия.
Може да им помогне да намерят тази смелост, защото описва в детайли терапевтичния процес. Може и да бъде средство за самопомощ, без да има претенции да замести дълбочината и особената специфика на същинския терапевтичен процес при работата с такъв тип травма. Текстът може да е много полезен и за самите терапевти, защото работата с точно такива преживявания е изключително специфична и се отличава от подхода при преработване на друг тип душевни рани. Основният терапевтичен инструмент, цел и смисъл на този подход е Любовта. Маурицио Ступиджа разказва с огромна любов многобройни случаи от практиката си при среща с тези пациенти, които, в резултат на преживяното, спират да обичат сами себе си. Аз плаках, четейки. Книгата вече помогна на мен и на много мои клиентки, защото е написана не само със забележителна професионална компетентност, но преди всичко с Любов.
Мадлен Алгафари
ВЪВЕДЕНИЕ
„Раните заздравяват. Наранената репутация – не“, казва Халед Хосейни в своя роман „Ловецът на хвърчила“. Драматичният източник на книгата е историята на едно групово насилие и тази мисъл, изразена от главния герой на книгата, обобщава смисъла на страшните последици от подобно преживяване.
В действителност една рана може да бъде облекчена, лекувана, дори да зарасне, докато остави след себе си само белег, но в случая на преживяното насилие това, което бива наранено, е дълбокото усещане за себе си, собствените основи – онова, което Хосейни нарича „добро име“. Тук не става дума за социалния имидж, за онази съвкупност от колективни оценки, които съставят външната представа за един човек, а за собствената, интимна репутация, за оценката на самия човек пред собствената му съвест.
В случаите на насилие намалява способността да се разпознаваш вътрешно, изкривява се онзи вид вътрешно огледало, което ни позволява обикновено да се усещаме самите себе си, да усещаме близки тялото и мислите си – с една дума: лишени сме от чувството, че сме у дома.
Идва ми наум терминът, който Фройд използва, за да опише някои разстроени състояния, а именно unheimlich, което буквално означава „не съм у дома“ и което се превежда като смущаващ, обезпокояващ или не близък, чужд. Това именно е основна характеристика на преживяването на насилието – чувството, че си изтръгнат от себе си, като че една страшна и незнайна сила внезапно прави магия и човек се озовава изведнъж чужд на себе си. Но има и още – човек се оказва ограбен и от възможността да контролира и управлява тази непредвидена ситуация, сякаш чувства, че е постоянно изложен на чуждите погледи и действия; сякаш това, което крие вътре в себе си – преживяната драма, – е в действителност публично достояние, открито за погледите на останалите. Парадоксално, но факт!
Именно тази парадоксална ситуация откриваме и в етимологията на термина unheimlich – стария немски корен на думата дом, а именно heim откриваме и в друга дума, geheim. Изречението Es ist geheim означава в действителност „Това е тайна“ и тук забелязваме тясната връзка между усещането да си у дома и възможността да пазиш тайна.
Преживяното насилие разрушава вътрешните защитни прегради, собствените граници и хвърля индивида в състояние на постоянно усещане за излагане на показ:
Сякаш не мога да скрия проблема си – казваше една жена на една от първите терапевтични срещи, – сякаш всички знаят, че нещо не е наред. И затова никога не съм спокойна, трябва винаги да внимавам как се движа, какво правят другите и постоянно се опитвам да разбера дали „съм наред“, или у мен има нещо сбъркано.
Очевидно липсата на собствено „вътрешно място“, което да е сигурно, скрито и тайно, откъдето да тръгне, за да изследва и където да се върне, за да си почине, прави човек нестабилен и го държи в постоянно състояние на безпокойство и превъзбуда. Самото тяло дава сигнали за това, карайки посочената като пример по-горе жена често да прилича на сърна в постоянно бягство или на животно, което прави всичко, за да не позволи да бъде приближено.
Но това изгнание от собствената същност води след себе си още една последица: прави неясно себепознаването, като изолира човека в капана на когнитивната неопределеност, на страха от собствените емоционални състояния – резултат от загубата на ясни понятийни категории за логическо разбиране на света. Много автори са описали тези прояви на когнитивен транс, характерни за насилваните хора, както в специфичните моменти на травмиращото събитие, така и след критичните епизоди, а понякога продължаващи през целия им живот. Това са дълги периоди на загуба на способността за обективна преценка, за концентрация на вниманието и за логико-афективно разграничаване. През тези периоди човек изглежда почти „оглупял“ и неспособен да извършва най-елементарни разсъждения. Не са малко и децата, които в училище прекарват така дълго време. Преподавателите ги описват като „отсъстващи“, „с глава в облаците“ или още по-зле – определят ги като „мързеливи и непокорни“, когато например не отговарят дори с минимален израз на лицето на много прост въпрос, поставен от учителката. В такива моменти трябва да се оставят настрана прибързаните оценки, предизвикани от фрустрацията на озовалия се в подобна ситуация преподавател, и трябва да се запитаме дали такова нямо отсъствие не се дължи на преживяно насилие, изнасилване, блудство.
Тази травматична загуба на самосъзнаване може да се открие и при възрастните. Тя може да се превърне в типична характеристика на болно функциониране на индивида:
Ужасèн съм, но не знам от какво – ми каза един пациент на първата ни среща, – често ме е страх, но не съм сигурен какво ме плаши.
Такива изказвания са емблематични за състоянието на несигурност, в което се намират някои хора, и те именно показват прекъсването на връзката между усещанията на тялото и
когнитивните състояния. В действителност налице е усещане за движения във вътрешните органи, напрежение в мускулите, което припомня страха, но на тези усещания няма съответстваща представа в ума, която, обединена с телесното състояние, да оформи ясно определено емоционално състояние. Това прекъсване на връзката е типично за тези случаи: споменът е разцепен на две: телесен компонент и ментални представи. А надеждата за излекуване се свързва със зарастването на тази „фрактура“. Ако работим, забравяйки да държим постоянно свързани телесния и менталния компонент, ако не „зашием“ търпеливо двете разкъсани части, рискуваме да объркаме още повече крехката и вече разбъркана структура на нашия пациент.
Когато говоря за това, започва да ми става зле и изобщо не се чувствам облекчен от тежестта – казват пациентите, когато бъдат оставени да се изразят свободно във вербален монолог, – напротив, чувствам се още по-зле, усещам, че натежавам все повече.
Това, което много често помага на другите хора да разкажат на терапевта историята на проблемите си, не носи облекчение на пациентите, които са търпели насилие в миналото. Самият устен разказ отключва у тях нарастваща тревога, до степен, че самият пациент често иска да прекъсне разказа и да премине към друга тема.
Аналогично терапията, базирана изключително и само върху тялото – също не работи. Когато тези хора се опитват, спонтанно или окуражени от терапевта, да се освободят от тежестта на страданието чрез движението на тялото и дишането, казват, че губят постепенно усещането за себе си, чувстват, че губят телесна идентичност и започват да усещат някакво изпразване, което силно ги безпокои.
Ако продължително тръскам ръцете си надолу – казват някои пациенти, – започвам да ги чувствам странно... сякаш не са мои... Губя усещането си за тях, прилошава ми почти до припадък... – като някакво изключване.
Работата на шивача
Книгата започва оттук, от трудността да се доверим на обичайни и утвърдени терапевтични методи и от риска да влошим допълнително нарушената цялост, ако не работим едновременно с двете страни на феномена: тяло и ум, усещания и мисли, движения и представи.
В действителност необходимостта от написването на тази книга възникна, след като бе установено колко трудно се работи в тази проблематична сфера, както и вследствие на изненадата ми от непредвидените реакции на пациентите при обичайния ми метод на работа. Преди всичко трябва да уточня, че клиничният модел, който използвам, е психо-телесният. Това е психотерапевтичен подход, при който по време на наблюдението и интервенцията в клиничния набор от техники и подходи освен менталните се вземат предвид и телесните аспекти. Тук не е важно да навлезем подробно в модела на работа, първо, защото не това е целта на текста, и, второ, защото самият проблем, с който се работи – насилието, прави ненужна всяка дискусия от този род, тъй като той самият изисква излизане от обичайното боравене с мисловни категории и вече установени оперативни техники. Това, което възнамерявам да изложа, може да се обобщи в две точки:
1) Не е възможно, или поне слабо функционално е да се работи с пациенти, преживели сексуално насилие, без да се обърне особено и специално внимание на тялото. Причината за това ще бъде подробно обяснена в глава 1. Тя се основана на факта, че паметта ни има свойството да се „разкъсва“ в тези случаи: споменът почти се „капсулира“ в така наречената телесна памет и изплува хаотично понякога дори при най-обикновени сетивни стимули. Фактът, че споменът буквално се инкорпорира, т.е. става част от тялото, води до това, че дългите периоди на изключително словесна терапевтична работа не могат да гарантират установяването на контакт с травматичното ядро: много пациенти идват за втора терапия при мен, макар и да заявяват, че първият им терапевтичен опит е бил много удовлетворяващ, защото чувстват смътно, че са пропуснали нещо важно. В тези случаи бързо изплува едно травматично минало на насилие, където тялото е било основна „сцена“
на драматични събития. Това доказва централното ядро на травматичния опит: преживяването е масирана атака срешу човека в неговото усещане за телесна цялост.
2) Необходимо е да се преадаптират обичайните психо-телесни техники към специфичната работа с тези случаи. Тоест не е възможно да се използват обичайните техники на физиологично активиране и интензифициране без необходимите мерки. Насилието трябва да се разбира като релационна травма и затова е нужно да се подходи с нужната предпазливост, с която се работи при травми, като се има предвид, че в случая е налице и допълнително усложение от факта, че се касае за особена травма, случила се вътре във взаимоотношението, дори и да е еднократно и случайно, и води след себе си всички онези последици, типични за една силно разрушителна връзка.
Ако обобщим двете точки в една теза, можем да кажем, че не може да не се работи с тялото, но трябва да се работи по специфичен начин, различен от обичайния. Работата прилича на тази на шивача, тя е като постоянно съшиване, придружено от почти маниакалното внимание върху необходимостта всички клинични материали да се развиват едновременно, т.е. тялото да е мобилизирано едновременно с когнитивната способност за разбиране и всичко да се изживява в една положителна терапевтична взаимовръзка. Следователно е необходима огромна грижа за атмосферата на взаимоотношението, защото всяко разминаване в него може автоматично да активира отново травматичния спомен, а и защото усещането за сигурност е основният терапевтичен фактор, без който няма терапия.
1. ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА НАСИЛИЕТО: ТЯЛОТО И УМЪТ В ТРАВМАТИЧНАТА КАТАСТРОФА
1.1. Поредица от грешки
Един ден в края на сеанса, в момента, в който се сбогувахме, спонтанно ми дойде да изпратя Валерия с жест, който при нея не бях използвал преди: погледнах я в очите топло и сърдечно, докато държах ръцете ѝ отстрани, близо до раменете. Жест, който често използвах с моите деца, когато се опитвах да ги успокоя в моментите на неутешим плач или когато трябваше да изслушвам внимателно техните проблеми. Но и жест, който понякога използвах, за да ги укоря, гледайки ги право в очите.
Този жест с моята пациентка очевидно беше продиктуван от това, че усещах големите ѝ емоционални затруднения и обърканост. Не беше нещо изключително или извън нормата, тъй като моят модел на работа предвижда присъствието на тялото в сеанса, но от онова, което произлезе в онзи момент, аз промених начина си на работа с цяла поредица от хора, които идваха при мен на терапия.
Бях много изненадан, когато видях Валерия следващата седмица. Влезе, като само бегло ме погледна. Когато седна, не си свали якето и не ми проговори повече от минута, изключително дълъг за нея момент, тъй като бе свикнала веднага да започва да говори. Не беше предишният човек, когото бях свикнал да виждам. Нещо мистериозно се беше случило и аз имах странното усещане, че се намирам пред друг човек. Опитах се наум да си припомня хода на предния сеанс, но не открих нищо изключително или аномално: само спомена за разказа за нейните страдания, изтърпени в семейството, страдания, които я бяха хвърлили в състояние на дълбока самота.
Когато най-накрая вдигна поглед към мен, получих потвърждение на това, което чувствах: погледът ѝ се местеше неспокойно, сякаш не знаеше къде да гледа, а в същото време челюстта ѝ беше стисната по категоричен начин. Приличаше на преследвано животно, което не знае дали да опита да избяга, или да строши каквото може. Никога не бях виждал тази Валерия!!! Но онова, което най-много ме изуми, бе нейният разказ:
Това беше най-ужасната седмица в живота ми. След като излязох оттук, главата много силно ме заболя и вкъщи започнах да повръщам. Но не това е проблемът... Работата е там, че нещо в мен се пръсна... нещо, от което не мога вече да се отърва... Страх ме е, страх ме е и не разбирам какво се случва с мен... Главата ми е странно объркана и тази обърканост е толкова странна, че ми се струва, че я виждам... че почти я докосвам. Освен това усещам ръцете и краката си толкова тежки и така уморени, че ще полудея.
Без съмнение ми описваше тревожно състояние, но все пак то не се връзваше с впечатлението ми, че тя бе „различна“ от себе си. Но обяснението дойде с думите, които произнесе веднага след това:
Има обаче нещо, което трябва да кажа. Чувствам се като луда, но трябва да го кажа. Всичко започна миналия път, когато се сбогувахме... ръцете ви върху мен... Видях се заклещена в един ъгъл... хваната за ръцете... блокирана, без възможност да направя каквото и да било! Знам, че е абсурдно, но изпитах ужасен гняв, сякаш исках да изпотроша всичко... всичко ме отвращаваше!
Обърках се, но в същото време се почувствах облекчен от факта, че започнах да разбирам какво се бе случило. Онзи бегъл и привидно невинен жест на сбогуване беше отприщил в паметта ѝ нещо неприятно и травматично. „Направих грешка – започнах да си казвам наум, – не трябваше да минавам отвъд обикновеното ръкостискане. И все пак онзи контакт продължи само миг! Пък и намерението ми беше добро и в никакъв случай неуважително.“ Докато се борех в себе си с технически въпроси, опитвайки се да не изпадна в самоосъждане, тя отново поде разказа си:
Мислех, че съм загърбила завинаги някои неща, обаче те се върнаха. Надявах се никога повече през живота си да не говоря за тях, но това, което се случи миналия път, ги накара да се върнат. И
цяла седмица ми е зле и не мога да се отърся от това.
Докато говореше, ме гледаше накриво, с израз на укор и показваше в същото време желание да се отдалечи от мен. Помислих, че това е обичайната реакция на пациентите пред изненадата да открият болките си по време на терапията. Знаех, че тази реакция изчезва в хода на работата, когато терапевтът е мил и съчувстващ към болезнените преживявания, но в същото време – твърд и решителен, продължавайки трудната работа на изследване на личната история на човека. След кратък момент на мълчание започнах да изследвам съдържанието на образите, на усещанията и на спомените на Валерия. Бях обзет от дълбока възбуда, нещо ми казваше, че можем да попаднем на важни неща, да изровим стари преживявания и да възстановим скъсани във времето нишки: т.е. да дадем смисъл и разберем всички онези неприятни ситуации, които оставаха неизменени и без обяснение в настоящия живот на Валерия.
„Исках да спре, но накрая свикнах...“
Въпросите, които я бяха довели при мен, касаеха в действителност нейните любовни, или по-скоро псевдолюбовни връзки. Преминаваше от една история към друга, колекционирайки непрекъсната поредица от разочарования, измами, а понякога унижения, придружени от постоянното усещане, че „е използвана“.
Бе имала за първи път дълга връзка с „момче, което пласирало дрога и посещавало съмнителни и опасни среди“. Няколко пъти попадал в затвора и в комуни, а тя винаги оставала до него, поемайки риск пред закона, за да го защитава. Макар и съзнаваща нещастието, което си причинява, и въпреки че търсела различни начини, за да се отдели от него, никога сериозно не се усъмнила във връзката си, защото казваше: „Чрез него се чувствах свързана с корена.“
След него повече не успяла да създаде трайни връзки, а по-скоро се натъквала на обречени на провал ситуации: женени възрастни мъже, мъже, които още не били излезли от родния си дом, насилници и други подобни „нещастни срещи“.
В онзи момент ми се струваше, че всички тези истории имат възможността да получат смисъл, който да ни отведе до нещо далечно и който можеше да доведе Валерия до мир със самата себе си. Митовете за „първичната сцена“ или за първичната травма действат във всеки терапевт, дори у най-съобразителния, и в моя случай ме подтикваха да опитам да разкрия скрития сюжет в живота на Валерия.
Баща ми винаги е бил труден човек... постоянно ни тормозеше с неговите намеци и вулгарности... А майка ми никога не направи нещо, за да му попречи. Не знаех какво да правя, искаше ми се да
спре, но накрая свикнах с това... и така никой вече не обръщаше внимание.
Онова, което лека-полека започваше да изплува, е чест сценарий в някои семейства: заредена с двойственост атмосфера, сексуални намеци, баща без морални спирачки и майка – неспособна или направо неискаща да закриля дъщерите си. Това именно може да се определи като ситуация на психологическо насилие, поредица от връзки, характеризиращи се с постоянно нарушаване на личните граници („ще ти кажа неща, които нямаш никакво желание да слушаш, но ти налагам да ги слушаш“), постоянно объркване на ролите („аз съм баща ти, но в същото време ти говоря като любовник или ухажор“), насилие над волята („не те третирам като личност, а като предмет за използване или манипулиране“), негласно родителско съучастничество (майката показва привиден съюз с дъщерите, но е тясно обвързана с волята на бащата). Освен това го имаше характеризиращия елемент на сексуалността, изречена и фантазирана, който оцветява и дава специфично съдържание на подобна атмосфера. Налице бяха всички необходими елементи, които да дадат разбираема форма на историите на Валерия: насилническо семейство, което беше „произвело“ дъщери, склонни да създават връзки, които да продължат ситуациите на насилие, обърканост и унижение. И такива бяха в действителност сантименталните връзки на Валерия.
Дотук всичко изглеждаше, че протича добре, но беше само прелюдия към следващата ми „грешка“. Неудовлетворен от изхода на процеса, който се очертаваше, започнах да изследвам ситуацията в конкретността на детайлите: зададох няколко директни и изчерпателни въпроса, поисках информация за поведението на сестрите и на майката и после, като последен удар, се опитах да разбера дали бащата някога е минал от думи към действия, т.е. дали конкретно е правил някога нещо сексуално със или на Валерия.
И тук настъпи нова катастрофа в емоциите ѝ и в нашите взаимоотношения. Валерия започна да се обърква, да увърта и да се откъсва емоционално от реалната и настояща ситуация, връщайки си онова изражение на лицето, което беше показала в началото на сеанса. Тялото ѝ внезапно бе замръзнало като висящо над пропаст и цялото напрежение се бе събрало в невярващия ужас, изписан на лицето ѝ. Правеше и малки движения с устата, сякаш искаше да каже или да изплюе нещо, но бяха само загатнати и после повторени мимики. Очевидно беше повторното ѝ пропадане в пропастта, от която мъчително и едва се беше измъкнала, колкото очевиден беше и внезапният разрив във връзката ѝ с мен и невъзможността следователно да продължи полезния и конструктивен диалог. „Пак сгреших – си казах – и сега отново не разбирам добре в какво точно.“
Чак впоследствие разбрах значителната серия от грешки, които бях направил, идващи най-вече от мисълта, че мога да третирам случая на Валерия като всички други случаи, вярвайки, че изследването на потискания материал – въпреки страданието от процеса – ще ѝ позволи да възстанови и реинтегрира части от себе си. Това, което се случваше постоянно, беше нейното пропадане в една непроницаема обърканост, отчуждаването ѝ от мен и от себе си, глухото ѝ, напълно неосъзнато страдание: сякаш имаше зона, отвъд която не можеше да се премине, зона, в която, ако стъпиш, задейства алармени системи за саморазрушение на системата.
Трябваше абсолютно да променя начините на интервенция и преди всичко трябваше да разбера по-добре какво се случваше в света на чувствата и връзките на хора като Валерия.
1.2. Травмата: сблъсъкът с реалността
На този етап трябва да въведем едно понятие, което ще ни помогне да обясним смисъла на тези събития, а именно идеята за „травма“. Това, което преди малко описах, всъщност не е поредица от събития, които напълно се вписват в традиционните клинични категории. Реакциите на Валерия при моята намеса и при нашата работа не се вписват в обичайното поведение на хора с невротична структура, нито пък можем да определим пациентката като borderline.
В първия случай разликите са в следното: дисоциацията и внезапното отделяне от реалността рядко се срещат при обичайна невроза. Изключваме и втората възможност, тъй като Валерия в нейната цялост не показва характеристиките на раздвоението и усещането за празнота, типични за структурата borderline.
Имаме налице обаче друг тип конфигуриране на личността, чиито части, общо взето, са добре интегрирани, но в което откриваме истински „джобове“ с напълно необработен и абсолютно неинтегриран материал.
Изследванията на травмата и на последващите посттравматични стресови разстройства (ПТСР/PTSD) обаче хвърлят светлина върху случаи като този. Това, което ни впечатлява в двата момента на „психичен колапс“ у Валерия, е възприятието, подкрепено впоследствие от нейните преработки, че тя не изживява моментите на гневна паника, сякаш са там пред нея, а много по-реално, без рамката на „сякаш“ и с усещането, че опасността е точно там пред нея в момента. Точно това характеризира ситуацията на изплуване на травматичното преживяване и това я отличава достатъчно ясно от други форми на психологическо разстройство. Както ни напомня К. Карут (C. Caruth):
Истинността на травматичното преживяване представлява самото психопатологично ядро. Става въпрос за патология, свързана не с изкривяване или изтласкване на значението на историята, а на самата история.
И както твърди Ван дер Колк (Van der Kolk), едно от най-големите имена в областта, „въпреки че психодинамичната психиатрия много ни помага, за да разберем адаптирането на характера към спомените за травмата, централният въпрос при ПТСР е, че първичните симптоми не са символични, отбранителни или провокирани от второстепенен интерес. Главният проблем е неспособността да се асимилира реалността на специфичните преживявания заедно с последващата повторяема актуализация на травмата в образи, поведения, чувства, физиологични състояния и междуличностни взаимоотношения“.
Тук се разбира добре каква грешка е направена в цитирания пример: терапевтът, който действа по този начин, става причината, която отключва болезнения спомен на травмираната личност (като пита, разследва, като създава телесен контакт, с който извиква мигове от страшния спомен), и се явява като реален враг, действителен преследвач на субекта и именно като такъв бива посрещнат. Очевидно е, че в тези моменти терапията прекъсва и се превръща в борба за оцеляване, защото припомненото събитие изглежда настоящо и реално. Много пациенти в действителност казват, че се плашат, защото им се струва, че очите на терапевта внезапно стават лоши или че устата му се изкривява в смущаваща гримаса: преминаването на изминалото време в настоящето (типично за способността за разграничаване на настоящето от спомена) се проваля и на негово място се появява една същинска деформация на материалната реалност, неща и хора.
На този етап е естествено да заключим, че централното ядро в този тип терапия са условията на сигурност в терапевтичната връзка. И както заявява отново Ван дер Колк:
Ако работата се концентрира преждевременно върху изучаване на миналото, това само би изострило, вместо да облекчи травматичното въздействие... Изследването на травмата като такава не дава благотворен ефект, освен ако не се обвърже с други преживявания като усещането, че си разбран, че си на сигурно, че си физически силен и цял или че си в състояние да изпиташ състрадание и желание да помогнеш на тези, които страдат.
Причините за тази необходима мярка са в огромната дълбочина на травматичното преживяване, която води най-вече до състояние на безсилие пред неконтролируеми и объркващи или напълно неразбираеми ситуации. Когато говорим за травматично събитие, имаме предвид моменти, в които човек изпитва неизказан ужас, чувства се лишен от подкрепа, затруднен е да разкаже случилото се и най- вече е неспособен да съзре края на мъчението. Очевидно съществуват безкрайни степени на интензитет на травмата:
...травматичността на едно събитие може да бъде изцяло оценена само като се вземе предвид съвкупността от променливи, която включва размер, сила и преждевременност на травмата, характеристиките на темперамента на индивида, личността му, характеристиките на стила на привързаност, аспектите на уязвимост и устойчивост и накрая способността за задържане и преработка на мрежата от емоционални и социални връзки.
След всичко изложено е лесно да си представим как се е чувствала Валерия пред мен. В мен тя е виждала повторно изплувал един перверзен, болен, обсебващ и плашещ баща, който на всичкото отгоре бе злоупотребил с нея, както и с другите си дъщери. И сега вече е възможно да разберем защо съм бъркал, продължавайки да ровя в миналото ѝ, в опита си да изкопая скрити стари скелети. Грешката бе тази, че не разбирах, че онова, което за мен бяха скелети, за нея бяха все още живи и действащи присъствия: нещо като зомбита, като живи мъртъвци, които могат да я сграбчат в ръцете си. А на всичкото отгоре аз не спирах, а продължавах да държа разговора ни на тази тема, не ѝ оставях изход за бягство: все едно отново я бях притиснал, но този път с думи, разговори и спомени.
1.3. Насилието – специфична форма на травма
Обобщавайки дотук направените разсъждения, можем да кажем, че отличителните белези на травмата са свързани основно със ситуациите, в които субектът има чувството, че е връхлетян от реално събитие, което го кара да се чувства напълно безсилен и неспособен да управлява хода на случващото се. В такова положение хората разказват, че са изпитали
ужас, който трудно може да се изрази с думи, самота без какъвто и да билo контакт и подкрепа (дори въображаем!) от страна на други хора. Изживелият подобна травма носи у себе си усещането, че е единственият човек на света, който е преживял такова нещо, или поне че е единственият, понесъл подобни и екстремни емоционални и екзистенциални последствия. Друг отличителен елемент е, че начинът да се съхранява подобно преживяване в паметта не прилича на запомнянето на обичайния опит, без значение дали става въпрос за хубави или лоши преживявания. В случая той има една ужасяваща характеристика: травматичното събитие се капсулира, без да се преработи и без да бъде „обезвредено“. Всъщност травмата не се превръща в спомен, към който човек да се връща с ума и чувствата си, а се превръща в един опасен затворник, държан в максимално сигурна клетка, който никога не може да се посещава, за да не излезе оттам.
Тези типични за травмата характеристики приемат една особена тоналност, когато става въпрос за силно драматични ситуации, каквото е сексуалното насилие и по-специално насилието, преживяно в крехка възраст, повтаряно и продължило във времето.
Да се опитаме преди всичко да изясним какво най-общо се разбира под това понятие. Под етикета „сексуално насилие“ се подрежда всяко едно поведение със сексуален характер, което нарушава границите на личността, особено когато става въпрос за дете. Поведение, което създава ситуация, в която другият не иска да бъде въведен и е лишен от възможността да се измъкне от желанието на насилника под заплахата на чувството за вина или дълбокото, болезнено объркване. И всичко това се случва вътре в асиметрични връзки на власт, възраст и сила. Нужно е да кажем, че не е необходимо сексуалното насилие да представлява пълен сексуален акт, със или без проникване. То се характеризира с различни степени на интензивност и сила: като се тръгне от една постоянна атмосфера на тайнствено съблазняване и се стигне до същинския акт. Първата
част от разказа на Валерия показваше най-леката версия на насилието, но в много случаи това е достатъчно, за да създаде големи проблеми в развитието на детето. Трябва освен това да кажем, че някои форми на физическо насилие като удари и малтретиране понякога се преживяват като вид злоупотреба със сексуален характер, тъй като думите и разговорите, които характеризират тези семейства, са пълни със сексуални препратки и намеци, или става очевидно колко отричана и потискана сексуалност се крие в насилническото поведение.
От чисто социална гледна точка знаем, че насилието се упражнява до голяма степен между стените на дома, най-вече по вина на бащите или на роднини, живеещи в разширеното семейство, а един голям процент – и по вина на познати или съседи. В много редки случаи отговорността е на майката: данните варират в този случай от 6% до 9%. Освен това знаем, че сред най-тежките субективни условия е наличието на значима връзка с насилника, продължителната повторяемост във времето, невъзможността да се разкаже случилото се или срамът и подигравките на възрастните пред разказа на фактите. Дотук схематично очертахме концептуалната сфера, но това не обяснява какво наистина експлодира във вътрешния свят на насиленото лице. Много от насилените хора развиват през живота си някои от цитираните вече симптоми на посттравматични стресови разстройства (ПТСР), които включват неприятни и натрапчиви спомени, дисоциации и неконтролируемо изплуващи от паметта зловещи образи и представи, избягване на всичко онова, което извиква травмата (мисли, усещания, места или хора), неспособност да си припомнят важни аспекти на травмата, панически атаки, прекалена бдителност, раздразнителност, изблици на ярост и насилие и т.н.
Това по принцип са симптоми на страдания, предизвикани от някаква травма. Но има и други проблемни пунктове, които се срещат много често в тези случаи и касаят именно сексуалната, любовната и най-общо психо-биологичната сфера, както и една дълга поредица от психосоматични разстройства, които атакуват тялото до опасни крайности, особено когато се проявяват в съчетание с ясни и очевидно изразени хранителни разстройства.
Обща характеристика на предизвиканите от сексуалното насилие разстройства, макар и изразена в различни форми, е директната атака срещу телесността, срещу способността на тялото да изпитва удоволствие, да създава интимност, да се възпроизвежда и да обгрижва, т.е. срещу способността му да изпълни своето и чуждото биологично предназначение и да
създаде значими връзки, основаващи се на телесната интимност. Това е истинска, директно обявена война на тялото!
