Президентските избори в България вече наближават, а все още няма яснота кои ще са най-силните кандидатури. Затова екипът ни реши да поговори със цар Симеон II - министър-председател на България в периода 2001 - 2005 година.
Ваше Величество, как виждате себе си в политическата ситуация в България в момента? Имате ли актуални политически планове и най-вече дали те са свързани с предстоящите президентски избори?
Знаете ли, амбициите са може би за хора, които търсят такъв пост и им се струва, че по този начин стигат до върха. Аз съм започнал в обратната посока – бил съм там. Подобна длъжност изобщо не ме изкушава, особено на моята възраст. Всяко нещо си има момента, човек трябва да си знае и възможностите – интелектуални, физически и други.
Бих искал да Ви попитам в качеството Ви на бивш премиер на страната как бихте оценили политическата динамика у нас? Традиционното ляво и традиционното дясно сякаш се оттеглиха в двата края, а какво остава в средата, това европейски рефлекс ли е или е чисто национално явление?
Мисля, че дадено ляво отива по-вляво и дадено дясно – също. Основните ляво и дясно си остават и това е едно общо явление, което се вижда в много други страни. Дори в САЩ вече се забелязват известни подобни тенденции. За мен лично центърът винаги е най-широк. Двуполюсният модел може би не е най-препоръчителното.
Как оценявате политическата обстановка в страната към днешна дата?
Твърде загрижен съм, защото виждам тенденции, които сякаш ни карат да се забавим и да закъснеем, вместо да вървим напред.
Как бихте оценили въздигането на националистически формации в Европа и у нас, има ли и какви са релациите с Европа, както и доколко това е полезно за съвременна България?
Широко скроен човек съм, видял не малко. Считам, че национализмите са нещо, което не е много съвременно. Не казвам патриотичното чувство, а че национализмът е нещо крайно и радикално и това става неприятно на част от обществото. Жалко е, че се появяват такива феномени, навлиза и популизмът и всевъзможни други явления, които едва ли са много градивни за развитието на едно общество.
Един въпрос от един православен монах. Предвиждате ли връщането на тленните останки на Вашия дядо – цар Фердинанд в България и погребването им тук?
Това е нещо, което е било дебатирано отдавна. Трудно е да се каже, защото личност като цар Фердинанд не е еднозначна. Има всевъзможни легенди, които може би закриват и заместват действителността или това, което е било постигнато в онова време. Трябва да се съобразим с желанието и волята на част от семейството, по-преките наследници, които не са много склонни за такова действие. Виждайки, какво се е случило тук с останките и на цар Борис, а и на владетели от Първото и Второто Българско царство, някак си имат известни резерви. Дори самият град Кобург се гордее и държи на присъствието на цар Фердинанд там. Сега има и друга тема, може би монасите именно ще го разберат много по-добре.
Факт е, че цар Фердинанд си остана католик. Логично е църквата в Пловдив да стане евентуално място за погребение на този цар, защото и баба ми Мария Луиза е погребана там. Преди няколко години пловдивският кмет се изказа, че не е съгласен с такова нещо. Това ми се стори съвсем неоправдано и дори първично като реакция. Трябва да се гледа по един исторически начин. Въпрос е също и дали има обществена подкрепа за подобна инициатива. Лично аз изпитвам известна резерва към местене на покойници. Майка ми е в Асизи, в гробището на францисканците и там си има ниша. Някои казват, че трябвало да има по-мащабен паметник. Щом майка ми пожела да бъде така, така трябва да е, с какво право ние да решаваме и да тълкуваме. Редно е царете, владетелите на една страна да почиват в нея. Това в други държави е общоприето.
В Европа се появяват мнения, че монархията е остаряла форма на държавно управление. В същото време нейната очарователност сякаш расте на основата на разумна умереност и баланс. Това ли е ключът към концептуалната реабилитация на монархическото управление в съвременния свят?
Монархията има очарование. Вижте Европа, има страни в Европа, които са монархии, вижте какъв авторитет имат. Това е много специфично и ценно, което не може да се постигне от един президент, защото той е временно за четири, пет или седем години, докато една династия е нещо съвсем друго. Тя самата мисли и разсъждава в един много по-дългосрочен хоризонт, с цяло поколение напред. Символиката е важна, особено в трудни политически моменти. Пример бих дал с Белгия. Ако не беше монархия, аз лично имам съмнения, дали би останала като една самостоятелна държава. На един обяд с английската кралица, тя ми каза: „Даваш ли си сметка, че еди-кой си премиер ми е 14-тия премиер…!”. Нека само да помислим, колко и какво е видяла и с това, какъв авторитет има и как в дадени моменти може да се намери точният път, вместо да се залита в една или друга крайност!
Интервю на Венцислав Жеков
