Недостигът на студенти е нещо като български евъргрийн. Тази година дори първият във всички класации Софийски университет не успява да запълни 850 места след трето класиране. При връчени 45 хиляди зрелостни свидетелства в страната предлаганите места във висшите училища са 46 хиляди. Въпреки спада в търсенето, продължава да се увеличава предлагането; например останалата с най-много незаети места бакалавърска програма „Религията в Европа“ стартирала през 2016; миналата година пък Русенският университет откри чисто нов филиал във Видин. Наскоро имаше разни смехотворни лотарии към записването, само и само да се привлекат клиенти.
В държавните висши учебни заведения „парите следват студента“, ето защо никой няма интерес да предявява каквито и да било изисквания; младежите напускат сами по разни свои причини, а който е решил да остане непременно, бива избутван до финала. Няма сила, която да промени това положение по една проста причина: висшето образование е поминък за хиляди избиратели и колчем се ограничат някакви бройки, тутакси ще избухнат протести. Кой сериозен популист ще се занимава с реформи при това положение?
Откъм студентите, решили да останат тук, основният мотив не е рейтингът на университета, а по-скоро това къде ще могат да изкарат евтино следването. Животът в големия град е скъп, на повечето се налага да работят (на цял работен ден, по мои наблюдения), а като ще е така – защо да не идеш направо в Германия; там поне общежитието ще е общежитие, столът – стол. Този мотив кара някои местни общности да се борят за висши училища и филиали, защото така поне децата остават у дома и не плащат наем, хранят се добре, пък и родителите им хвърлят по едно око. Това обезсмисля един важен аспект от висшето образование, което е свързано с откъсване от дома, пренасяне в друг, духовен свят. Тази работа предполага кампуси – отделени от града пространства, където учиш и общуваш без да мислиш за битови неща. Но кампуси у нас скоро няма да има; преди време от високо място отговориха на нашия факултет, който искаше да направи кампус на 4-ти километър: „Тук има много интереси“.
За качеството на обучението
Обезсмислянето на висшето образование върви по различни линии. В медиите непрекъснато се обругава тъпоумието на университетските преподаватели, в което ги надминават може би само лекарите, обявявани редовно за убийци. Толкова ли лошо е нашето висше образование? Разбира се, несравнимо е с Харвард, но несравним е и капиталът, носещ приходи на този университет, който сега възлиза на близо 40 милиарда долара (почти колкото БВП на държавата ни). Водещите ни университети обаче са на нивото на второ- и треторазрядните световни, в каквито много от децата ни решават да заминат. Т.е. въпросът не е само в качеството на обучението.
Ако все още има някакво висше образование, то се движи по инерция, защото заплатите на учителите вече надминаха тези в СУ и едно училище често има много по-добро оборудване от нас, които все още се разправяме за това дали има тоалетна хартия. Това, в което драматично се разминаваме, е разбирането, че университетът – както показва етимологията на думата – е място на универсалното знание, не национално-идеологическа институция. От самото си възникване в средновековието тези места (Болоня, Прага, Париж...) събират хора от цяла Европа - и студенти, и преподаватели – омесват се, навлизат в универсалните неща, после отпътуват по страните си.
В нашите университети много рядко ще видите гост-преподавател; фондовете на министерството рядко предвиждат пари за това, пък и учебната програма трябва да се нагажда към гостите, а това създава дискомфорт на администрацията. А откъде-накъде ще си даваме нашите асове на чужди, как ще си запълваме хорариума?
Нека да си го кажем: езикът на науката не е българският, особено когато става дума за икономика, компютри, ядрена физика.Трябва значи решително да завием съм двуезично образование (през споменатото Средновековие наука се е правела само на латински, а не на народните италиански, френски, бохемски говори). А нали си представяте какъв вой ще предизвика това откъм национал-популистите?
Науката не е национална
Ако си дадем ясна сметка, че науката не е национална, ще трябва да тръгнем към все по-тясно сътрудничество със световни университети, които да рецензират работата ни. Това, че сега сами се оценяваме, е леко абсурдно (Шуменският университет анализира работата на Русенския, Софийския акредитира приятелите си в Пловдивския, експерт от съседната катедра точкува и проект по НИС...). Да не ви казвам как текат конкурсите в тази наша уютна провинция, където няма двама души в една сфера, които да не се познават…
Демографията е днес повод за всестранна национална депресия. Да, университетите ни загиват, защото се раждат малко деца и населението застарява. Как се справят чуждите ни колеги с този проблем, който съществува във всички развити страни? Привличат чуждестранни студенти. Висшето образование днес се е превърнало в гигантска, силно конкурентна индустрия, където трябва да хвърлим всички сили, ако искаме да запазим няколкото си водещи висши училища. Представата, че ще си правим национална наука за собствените деца, евентуално да излъжем някое македонче – е пълен анахронизъм. Една глобалната преориентация би била свързана с различни неща. Например ще трябва да преодолеем надигналия се расизъм в обществото ни, да сме готови да приемаме черни, жълти, шарени хора, които да обогатяват обществото ни, както става в големите университетски центрове по света.
Защото тези хора по-късно ще стават наши „посланици“ в страните си. Да помислим за условията, при които чуждите студенти ще дойдат тук – защото следването е не само учене, но и житейски, културен опит (пак темата с хартията в тоалетните). Когато се развива една индустрия, трябва да се концентрират усилията върху няколко продаваеми дисциплини, защото сме малки и не може да правим еднакво добре всичко. Тук обаче редовно се разгаря яростна борба и в последна сметка държавата решава да дава на всеки по малко и да ги оставя сами да се боричкат. В резултат – нито една научна специалност, в която да сме прилично видими.
Накрая за прословутия бизнес, за когото трябвало да подготвяме кадри. Как си го представяте – заявки за едни специалисти, които ще трябват след 4 години? А наясно ли сме какво ще е нужно точно тогава и дали заявителите няма да са фалирали по няколко пъти? Обратна връзка трябва да има, но вероятно чрез стипендии, студентски заеми, стажове, интегриране на икономически дейци в университетския курикулум (в тази посока се направиха промени).
Подизпълнителският характер на българската икономика прави така, че тук се търсят кадри за ниските нива, защото творческата дейност компаниите вършат в световните си центрове; е добре, да се откажем ли да обучаваме студенти с по-високи амбиции, да обречем ли децата си на изпълнителска дейност завинаги? Може пък да се променят нещата някой ден.
А бизнесът изобщо не се интересува от дипломи
Най-печалното е, че българският бизнес изобщо не се интересува от дипломи, камо ли пък от успеха в тях. Назначават го с идеята, че ще го научат сами на каквото трябва. Държавните назначения пък се правят според партийна вярност, роднинство, местничество, тази тема хич да не я подхващаме.
Вероятно вина за скъсването на доверието между образование и работодатели имат и двете страни: образователните институции снижават изискванията, за да не прогонят „клиентите“; преподавателите се окопават на едно място до живот, съпротивляват се на всякакви промени. Бизнесът пък развива алергия към университетското скудоумие, отхвърля с презрение тезата, че университетът може би подготвя цялостно мислещи човешки същества. И така всяка година – няколко публикации, едно изследване, малко взаимно обругаване в сутрешните блокове. Как се изгражда доверие аз не знам, но без него висшето образование няма сериозно бъдеще.
Aвтор: Ивайло Дичев за DW.
