Ядките кашу са всъщност семките, които са прикрепени в долната част на кашу ябълката – плодът на дървото кашу, което е родом от крайбрежните райони на североизточна Бразилия.
Семките, известни ни, като кашу са с деликатен аромат и твърда, но леко шуплеста текстура. Крушата също се яде, но се разваля бързо, затова е позната в тези места, където расте – например в Индия, където всяка година събират около 25 хиляди тона такива „ябълки“. Затова наричат кашуто още и индийски орех.
Латинското наименование на кашуто е Аnacardium occidentale L. Това са дървета с височина 6 м, топлолюбиви, нуждаят се от по-сух климат от другите орехоплодни дървета, въпреки че родината им е басейнът на Амазонка.
Дървото кашу винаги е било ценено заради дървесината си, балсама от кашу и ябълката кашу, но самата ядка кашу става популярна едва в началото на 20 век.
Днес водещите производители на кашу са Индия, Бразилия, Мозамбик, Танзания и Нигерия. Кашу идва от „акажу“, което на езика на южноамериканските индианци означава „жълт плод“.
По-рано смятали кашуто за лакомство за богатите, защото да се отдели ядката от черупката е твърде трудоемко занимание, при това трябва да се прави много старателно понеже в обвивката около семето има масло, което предизвиква появяването на мехури върху кожата (оттук идва още едно наименование на тези ядки – мехурчести). Именно от това масло правят мастило за печатите върху тъканите, а с анакардиево масло пропиват дървесината срещу гниене (и ето още едно наименование на кашуто – мастилени орехи).
Затова кашуто никога не се продава с черупката. В суров вид семената на анакардиума са абсолютно безвкусни и само когато са печени, са истинско лакомство.
В наши дни кашуто основно расте в земите на Африка и Азия. Там то е внесено от португалските флотилии през далечния 16 век.
