Лоши са не религиите, а фанатиците, твърди известният израелски писател Амос Оз. Той вярва, че мюсюлманските общества могат да се освободят от своите комплекси единствено, ако обърнат повече внимание на жените.
Пред германския седмичник „Ди Цайт” той казва: „В ислямския свят се ширят фрустрация, гняв и дълбоко заседналото усещане за поражение и унижение. Единствено самите мюсюлмани могат и трябва да се справят с тези чувства и да ги излекуват. Може би най-мъчителният проблем в много мюсюлмански общества се свежда не до друго, а до мъжете-съпрузи.
Имам предвид онези съпрузи, които принуждават жените си да живеят в необразованост, в невежество и изолация. Една необразована майка няма какво да даде на детето си. А едно дете, което не е получило кой знае какво от майка си, преди да тръгне на училище, просто е обречено да изостава – и по този начин да се превърне във вечно недоволна, фрустрирана личност, склонна дори към насилие.”
Амос Оз смята, че тъкмо този проблем трябва да решават мюсюлманските общества. А останалата част от човечеството е длъжна винаги да прави разлика между суровото отношение към религиозните фанатици и истеричния контрафанатизъм.
Фанатични крайности има и сред нас
„Днес мнозина изпитват гняв срещу мюсюлманите. Но нека не забравяме, че става дума не за мюсюлмани, а за фанатици. Чумата на 21-ви век не е ислямът, а фанатиците. Убийствата в Париж са свързани повече с насилията, вършени от християни, и с расизма на някои евреи, отколкото с мирните мюсюлмани.”
В интервю за Дойчландрадио писателят доразвива мисълта си: „С тревога наблюдавам възхода на ислямския фанатизъм във всевъзможни форми. Ислямът показва фанатични крайности и в Иран, и в Пакистан. Разбира се, това важи още за Ирак, Сирия, за Газа и Хеброн. Но фанатизмът се надига не само в ислямския свят. Виждаме го и в християнския свят – например в САЩ, в Русия или в Унгария. Фанатизмът укрепва и в еврейския свят, дори при нас в Израел. Конфликтът на 21-ви век вече не е между Изтока и Запада, а между фанатиците и останалото човечество.”
Израелският писател обръща внимание и на още нещо много важно: че така наречените „мултикултурализъм” и „политическа коректност” не бива да се превръщат в морален релативизъм:
„Привържениците на радикалния мултикултурализъм и на фанатичната политическа коректност ще кажат: „Едни вярват в свободата на словото, други вярват в Аллаха – каква е разликата?” Ами разликата е в следното: онези, които вярват в свободата на словото, не избиват онези, които вярват в Аллаха. Докато сред вярващите в Аллаха има такива, които искат да избият вярващите в свободата на словото. Миналото лято изкарах няколко седмици в болница, където проведох впечатляващи разговори с една арабска медицинска сестра.
Тя се тревожеше от това, че милиони телевизионни зрители по цял свят непрекъснато гледат на екрана демонстрациите на истерясали мюсюлмански екстремисти, които крещят фанатични призиви и размахват юмруци пред камерата. По телевизора никой не вижда обаче милионите мюсюлмани, които по време на тези демонстрации седят вкъщи зад заключени врати и спуснати кепенци и притеснено си гризат ноктите. Медицинската сестра ме умоляваше винаги да мисля за милионите мирни мюсюлмани, а не за стотиците фанатици.”
Източник: Дойче веле
