Век и шест години по-рано - Украйна отново е на фокус и отново в светлината, в която я виждаме днес. И тогава за България е важна тема - а анализ прави проф. Димитър Тодоров Страшимиров. Той е роден във Варна (1868-1939), но фамилните му корени, както и тези на неговите братя – Антон Страшимиров (1872-1937) и Тодор Страшимиров (1880-1925), са в Македония.
Димитър Страшимиров е завършил гимназия във Велико Търново. Следвал е по история и немска литература в университета на Берн, Швейцария, след което е защитил и дисертация в областта на литературата през 1893 г. Напускайки Швейцария, през учебната 1894-95 г. става директор на българското класно училище в гр. Сяр (Серес в днешна Гърция), след което се завръща в България, където продължава своята успешна дейност. През 1911 г. е избран за депутат последоватено в две народни събрания. По-късно е назначен за директор на Народния театър, а след това и за заместник-директор на Народната библиотека в София.
Неговата статия със заглавието "Украинската проблема", е публикувана в сп. "Украинско-български преглед", кн. 5 от 15.12.1919 г. Осъвременният вариант на статията се предлага на днешните читатели с известни малки промени по отношение на езика, но без намеса в структурата, смисъла и стила на казаното от автора, д-р Димитър Страшимиров. За читателите остава да направят сами преценка за това, доколко написаното преди 105 г. звучи актуално и днес:
Украинската проблема
Украинската проблема подигна у нас някои въпроси от принципален характер. Тя засяга дълбоки чувства, стари традиции у нас в България. Някои наши публицисти я подзеха, анализираха, раздърпаха, окритикуваха я. Аз мисля, прочее, че тя не е лишена от интерес да бъде обобщена, да бъде подведена под един правдив знаменател.
Правото на украинците да си съградят своя държава се оспорва днес, естествено, на първо място от руснаците. Нашите освободители са загрижени, не ще и съмнение, да опазят непокътнати старите граници на територията и властта си.
Но също, види се, немалко и български политици и граждани са готови да държат руската страна, като правят "студено лице" на Украйна. Нашите, впрочем, но това не бива да се премълчава, са се замечтали повече или по-малко за собствената българска кожа, а това е във връзка с тежките обстоятелства, които днес преживява българското отечество. Те искат да видят във възкръсналата цялост на великото северно царство добра надежда за спасението пак и на България. Но нека придобавим тук: мечта като мечта, що се отнася до нас, българите. Тя, разбира се, не е лишена от добри чувства, в основата си не е лишена и от пожелания – и за Русия, и за България. Но, все пак, това не е всичко, защото тая мечта не засяга, нито разрешава, заплетената украинска проблема, каквато тя е сама по себе си. Пък и ясно е, че интересите се кръстосват около украинския въпрос. Затова и възгледите по него се роят противоречиви и непримирими. И като е така, потребен е един по-друг критерий: критерий не на преходящите и частни интереси, било български, било руски, а на съвестта човешка и на общочовешката история. Потребна е мерилката на една обективна и реална политическа мисъл, на едно неутрално международно право.
Изобщо не е лесна работа да установиш днес теоретически правото на един повален народ. Не е тъй лесно да установиш това, както изглежда на пръв поглед. Този въпрос се е разрешавал винаги и само практически в историята. Поваленият става един ден на краката си и налага със сила своята воля. И забележителното е, че няма в историята пример, дето правото, наложено по този начин, да се оспорва от когото и да било по-после. А онова, все пак, което е от ясно по-ясно, то е, че съпротивлението на руснаците не е резон, то не е един вид ultima ratio, за да се убие украинския народ, пък също и българското недоволство пак е толкова меродавно.
Касае се, прочее, да се оцени вярно и правдиво туй, що става между украинци и руснаци. Касае се, да се оцени трезво и конкретно едно историческо събитие, което се твори, което става пред нашите очи и което ние не знаем утре какво накрая би излязло.
Така че, нека сега пристъпим до самата същност на предмета. Руснаците не признават на Украйна една украинска народност и един украински език, като отделна самобитна индивидуалност, и, поради това свое непризнаване, градят правото си с оръжие да осуетят украинския сепаратистически идеал. Аз казах руснаците, като подразбирам всички ония, които днес от руска страна водят война против Украйна. Във всеки случай, тоя въпрос за народността и езика на украинците се изтъкват като най-забележителен аргумент за критиката.
Между това, известно е, че в общочовешката история народността и езика не са решаващ елемент за образуване на независима държава. Историята поне не дава свидетелство за това, тя е дори противиречива в този пункт. Франклин и Вашингтон в края на 18-ти век бяха твърде добри англичани, като отцепиха новото си отечество, Америка от старато Англия, поради спора за новия налог върху чая. Немецът Вилхем Тел става също герой, заради откъсването на Швейцария от немската и в костите си Австрия. Там откъсването е било продиктувано вече не от икономически причини като в Америка, а се яви като политически протест срещу тираническата администрация на Австрия. Днес никой не вдига на въпрос правото на швейцарци и на американци да имат своя държава.
Така че народността изобщо не е меродавна за обособяването на един народ, но има какво да се каже дори и нещо повече по това. Има случаи в историята, където народността никому не се оспорва от никого – както у евреите – но пък ето хилядолетия вече отделна държава от потомците на Мойсея не излиза налице. Но от друга страна, цели народи като Франция, Англия, Германия и други, живеят в свои национални държави и пак никой не им оспорва това право.
Ето така историята по въпроса за народността е противоречива, съвсем противоречива. А от това следва, разбира се, че и съпротивата на руснаците за независимостта на Украйна, колкото и да бъде мотивирано от самите тях, не почива, всъщност, върху осветено от историята право. При това, същото трябва да се каже и относно второто руско възражение – за езика. Езикът, както се знае, може да се дели от народността и ако последната не е решающа, езикът няма какво още да каже. Американците си говорят и пишат на английски, както швейцарците на немски и пак, и ония и тия, си имат отделна държава.
Меродавното е в географията, историята и в живота, а не в народността и езика. Трябва една област, една земя със своите географически граници, със свое население, със свой живот. Това население има своите икономически и други вътрешни и външни условия, живее в тях, бори се години, векове, създава си своя държава и народност, без да се грижи какво е бил по езика и рода си по преди. Така американците и швейцарците днес са американци и швейцарци по народност, без да са престанали да бъдат англичани и немци.
Но украинският въпрос е по-малко сложен и по-приемлив и от американския, и от швейдарския. Украинският език и украинската народност могат да се оспорват днес от руснаците и само от тях като заинтересовани, но от никого другиго. Дори и не всички руснаци спорят за това, а само шовинистични глави измежду тях, фанатизираните умове и реакционните елементи на големия народ. Руската академия на науките със специален мемоар от 30 януари 1905 г. установи, че украинският език е един съвсем отделен от руския и независим славянски език. Но имаме оше и други авторитетни свидетелства, и дори някои пак руски, за индивидуалните качества на украинския език. Според Владимир Даль (1801-1872), руски филолог, по красота украинският език стои по-високо от руския. По същия начин се изказва и великият Мицкевич (1798-1855). Йежи Бандке (1768-1835) дори го счита за най-хубав от всички славянските езици, а Осип Бодянски (1808-1877), пак руски филолог, го е поставил по музикалност между най-хубавите езици в света.
Колкото до народността на украинеца, тя е дадена и установена в историята по един много по-съзнателен и неопровержим начин, отколкото езикът. Това е един народ със своя земя, своя география, граници, икономически живот, нрави, бит, обичаи, борби, страдания, герои, царе, водители, култура, изкуство и история... от дълги векове насам неизменно, устойчиво и до днес. Историята още от тъмното минало отбелязва, че народната маса там нарича земята си Украйна, а не Русия. Столицата на тази земя е Киев, а не Москва. Първоначалното, старото московско княжество е друга държава. По-късно вече руснаците русифицират историята, като повествуват в нея, че Киевската държава е все пак руска и единна с Русия. Това е изкуствено създадена традиция, проповядвана на поколението с нескриваема, централистическа и унификаторска умисъл. Киевското княжество, между туй, съществува цели векове, приема християнството, създава своя култура, своя книжнина, живее своя бит, своята история. И то е, което дава на Москва писмеността, пренася там новата християнска религия по византийската догма.
Когато, прочее, настъпва обединението после на двете господарства, Украйна и украинският народ са оформени вече и установени със своята физиономия и в своята народност. За това говорят високо и неопровержимо всички, последвали след сплотяването на двата народа събития. Обединението преди всичко става много късно – в седемнадесетия век, но то е и много знаменателно. За него притежаваме и писмен документ - Переяславският договор от 1654 г., по който можем най-ясно да съдим. И наистина този договор ни носи поразителни елементи за особеността и суверенитета на украинската народност. Със специални членове са установени граници, митници, данъчна система, администрация и управление на Украйна, които си остават незасегнати от Москва, а главно се запазва за украинското отечество правото за политически и дипломатически връзки с чужди държави, като с това се подчертава по несъмнен начин, че Украйна просто не скъсва и след договора връзките, които е водила преди него. Най-интересното там, макар и незначително на вид, е обстоятелството, че в договора се уговаря кръгла парична сума, която да се плаща годишно от украинците на московския цар. Забележете, че целия този договор, сключен от хетмана Богдан Хмелницки, е доброволен спрямо Русия, с която Украйна не е във война и, от която не е победена или притисната. Стремежът е да се сключи един вид тесен политически съюз в духа на ония тъмни още времена между Киев и Москва срещу Полша. Парите са материален израз на исканата помощ, коята се търси от московския цар против по-силния враг. В това време Украйна е в жестока борба с Полша, от чието робство едва се е освободила. А същевременно тя е притисната, тя е заплашвана от юг – от кримските татари и от Турция. От полските католици я дели ортодоксалната църква, а от Крим и Цариград я отблъсква още повече друговерството. Така че православният украинец се обръща към православния си съсед, руснака, за помощ и братски живот, срещу годишна парична награда!
По подир вече, в душата на московските царе се загнездва страстта да подчинят напълно под своя власт близката и по род, и по език, и по вяра страна. Поставена тъй нещастно между толкова врагове и почти беззащитна срещу всичките техни посегателства и насилия, против буквата и духа на Переяславския договор, които последват – това е вече една верига от исторически данни, които само потвърждават правото и индивидуалността на украинската народност. Борбите на хетмана Мазепа (1639-1709) против Петра Велики (1672-1725) в края на 17-тия и началото на 18-тия век, съюзът на Мазепа с Карл XII Шведски (1682-1718) и злощастната съдба на Украйна в Полтавския бой от 1718 г., са известни. Последвалите насилия, арестуването и убиването на хетмана Полуботько, пак от Петра Велики, всичко това са само подробности. Отпорът, който оказва Украйна е упорит. Комплотите, въстанията и борбите продължават, жертвите, които тя дава, са огромни. Отделният народен живот на нещастната страна защитава и потвърждава неизменно себе си. Това е жесток двубой, борба между поваления от условията, неизгодите, случайността и все по-отслабващ украинец и чувстващ своето тържество и всесилие противник. И не е чудно, че този противник, вече пълен победител, става все повече абсолютен и настойчив в исканията си и не знае граници за своята нетолерантност. Наследницата на Петра Велики, Екатерина, с декрет унищожава напълно хетманския институт, с което на практика обезглавява политически Украйна. Това е вече дефинитивно анексиране на цялата страна като провинция на Русия. Но на Украйна, след това, все пак остават народността, езикът и името. Забележително е, че това се усеща от победителя и той взима мерки и против него. С друг декрет Екатерина запрещава Украйна вече да се нарича с името си: заповядано е нещастната страна да се нарича Малорусия, което остава и до днес. Училищата и народният украински език, които все пак остават, дразнят още нетолерантността и руския абсолютизъм, и те са окончателно запретени в 1863 г. и 1876 г.
При тези последователни и явни данни за планомерно подтисничество и скроено доубиване на един по-малък народ от по-големия и по-силния, едва ли някоя съвест в света би се осмелила да потърси някакво оправдание. Но въпросът за нас беше по-реален и конкретен, и аз ще събера нишките на всичко изложено дотук, за да завърша със съответното заключение. Украйна е една страна, която днес се бори за независимост в името на географията, икономическите условия, народността, езика, бита, нравите и историята си. В името на всички тези свои загуби тя води кървава борба – ето вече трета година. Общочовешката история ѝ дава правото да води тази борба. Дават ѝ също право съвестта и духът човешки. Ние, българите, от друга страна, сме днес един независим и свободен народ. Ние сме свободни да държим която щем страна в тия борби между Украйна и Русия. Това е наше право. Политиката, която в случая ние бихме следвали по собствена воля, е все пак израз на интереси, на действителни материални интереси, които няма как и няма кой да измени. Та политиката на България сама по себе си тук не е в игра. Нека предположим, че Украйна е призната вече за независима: България пак ще си остане свободна в своята политика да избере пътя към Киев или Москва по своя воля. Но думата е за правото на украинците днес да се борят за своето право. Думата е само за това право. Това е украинската проблема за нас. И думата после е за нашата съвест или да речем, за историческата истина. В Париж упражниха днес едно свое право на победители спрямо победена България (бел. ред. - Ньойският договор), следваха своите интереси, следваха своята реална политика спрямо нас. Там откъснаха цели късове от нашата народна снага и не признаха там правото на нашия народ за обединение, както признаха това право на своите съюзници. Прочее, това е тяхна свобода, да речем, тяхно право. Но в Париж все пак не постъпиха в духа на човешката история, на правдата и съвестта. Нека ние, онеправданите днес българи, да правим политика, такава, каквато в действителност оправдава реалните ни интереси. Нека поне теоретически пред нашата съвест, пред съвестта на човечеството и пред духа на общочовешката история, не отказваме на Украйна правото да се бори за себе си.
15.12.1919 г.
По материала работи Никола Темелков
