Битките на културния фронт у нас са нещо перманентно и са по-стабилни от самата културна сфера.
Било към министъра, било към администрацията - министерството на културата често е ставало обект на нападки. Не правеше изключение и предишният министър Боил Банов. Нито пък неговият предшественик Вежди Рашидов. Днес под прицел е проф. Велислав Минеков. Атаките към него са очеизвадно политически - предприемат ги само етикетирани като привърженици на ГЕРБ културни дейци. Вероятно към всеки от предишните министри атаките са били по политическа линия, но днешните звучат доста Матросовски.
Дали един творец трябва да бъде политически ангажиран е въпрос, стар като света. Вероятно не би било нещо укоримо да си има убеждения и да си ги отстоява, ако става дума за убеждения, а не за пари. Или апартаменти. Когато убежденията ти се движат успоредно на този, който те финансира, е доста смешно и дори малко грозно. Не е интелигентно. Защото творецът по дефолт е опонент на властта. Да, по принцип е така. На практика е съвсем иначе.
Днешните нападки към Минеков са най-вече поради факта, че е протестен човек, желаещ ревизия, борец срещу корупцията и човек с твърд характер. Но бидейки фигура от протестите, той не е преставал да бъде авторитет като творец. Светът не разбра за него, чак когато стана министър - той си имаше дълга и стабилна творческа биография. Бунтарските му изказвания в последните няколко години му създадоха имидж на визионер, готов да се бори с корупцията. Това явно вбесява хората, чиято кариера е на принципа "аз ще бъда с таз, която е на власт". А вероятно са и уплашени от предстоящите промени. Така, както са уплашени всички вързани на хранилката.
За някакви по-ненадарени хорица е разбираемо да се пльосват с плонж пред властта, за да получават я пари, я други облаги. Това нито е от вчера, нито е български патент. За хората на изкуството обаче е доста противно да се държат така.
Например, в театралните среди отлично знаят кой от коя власт какво е получил. Разбира се, най-одумвани са получилите апартаменти и благи службици. И когато актьори се хвърлят на амбразурата, за да защитят ГЕРБ, като атакуват поредния министър, много рискуват завинаги да преминат от списъка с елитни таланти в листата на посредствените партайгеносен. Последните не просперират, ако не растат по партийна линия.
Като въшка на челото излиза всяка истина. Рано или късно ще излезе и за добре хранените от Борисов, ще стане ясно какво са получили срещу своята преданост. Няма как да е нормално творец да защитава една еднолична власт - всички знаем, че е тя беше такава три мандата. Никак не звучи убедително да атакуваш министър, който има само два месеца власт, а да пропуснеш да критикуваш поне мъничко който и да е министър в последните 12 години.
Впрочем, къде бяха всичките тези недоволни от Минеков, когато Вежди Рашидов обиждаше в прав текст хора на изкуството? Къде бяха, когато този титан на мисълта псуваше като каруцар? На протестите "Оставка за Вежди" нямаше голямо стълпотворение, защото Вежди "даваше". Точно като банкянския патрон. Като че ли от джоба си ги дава, а не от хазната, която всички заедно пълним, а опразват шепа хора.
Проблемите на българската култура не са в министъра. Поне не в този. Колкото и да е важно управлението на сектора, много по-важни са процентите от БВП, които са предвидени за култура в държавния бюджет. У нас по този въпрос масово опълчение никога не е имало, защото на българина му е все тая за културата. Ценностите са оставени на възрастните им пазители, които лека-полека измират. Младите ентусиасти пък най-често се отказват, защото не се работи за без пари и за без признание.
Проблемите в сферата са породени от поощряваната с десетилетия псевдокултура, в толерирането на посредствеността, станала вече норма, в десетилетното неглижиране на истинските таланти, принуждавани да се реализират само в чужбина и оставащи непознати за българската аудитория. Отиват в чужбина - оценяват ги. Прибират се - мизерстват. А някакви псевдозвезди със съмнителна основна специалност греят отвсякъде.
Може да има нещо вярно в това, че министрите на културата най-често подкрепят собствените си браншове: театралите - театрали, музикантите - музиканти и т.н. Но по времето на Стефан Данаилов, например, нямаше чак толкова недоволни от останалите гилдии. И въпреки това част от тези, които му лакействаха, после се лепнаха за ГЕРБ - някои даже доста просперираха.
Културната сфера страда от липсата на стратегическа държавна политика, от дефицит на визионерство и от срив на нивото. Последното, впрочем, е първо. Със сегашния манталитет, със сегашните сринати до под нулата критерии за професионализъм, е наивно да очакваме културен продукт на високо ниво. При който и да е министър.
Автор: Евелина Гечева
