Макар че в съвременния свят Коледа отдавна се превърна в захарен памук - хапнеш нещо, глътнеш нищо, все пак духът на празника още тлее. И винаги е по-гадно точно преди празник да се изпълваме с тъга - така, както няма начин да не е станало след новината за смъртта на Димо от P.I.F!
"Помня "Приказка" и "Невидимо дете" така - дългите следобеди на детството, когато за пръв път разбереш, че има такъв вид музика, от която те боли и това те прави щастлив, без да знаеш защо.
P.I.F. и Димо износиха две тъмни десетилетия на гърба си, заедно с още шепа хора, благодарение, на които най-младите ни години имаха тонове, думи, копнеж, цвят. За мен Димо беше въплъщение за истински артист: не само заради таланта, а заради златното условие той да се разгърне - да си много, отчавайщо свободен човек. Такава музика, която се прави отвътре-навън, която се прави безогледно спрямо трендове и очаквания, публики и пазар, вече почти няма.
Мъчно ми е за този човек и сега не може да има друго, освен утехата, че бавната стрела на красотата ще нанизва още десетилетия. А с десетилетията - и много други, които не знаят защо има неща, от които те боли и те правят щастлив едновременно".
Горните думи са на колегата ми Райко Байчев. Аз, за разлика от него, съм музикален инвалид. Единственият начин, по който разбирам музиката, е дали ме кара да се разчувствам. Дали ще докосне или жегне много широката палитра от емоции, които изграждат душата. И неговата музика ме е докосвала - определено. Затова и преглътнах на сухо неведнъж, след като узнах новината, след като видях и по телевизиите спомените за него.
Винаги съм бил на мнение, че когато някой почине, минимум може да замълчим. Но има хора, чиято липса наистина се усеща - за разлика от други, чиято липса си е даже полезна. Неговата се усеща. И вярвам, че ако останалите го усещаме - кой наистина липсва и би липсвал, можем да станем и по-добри хора.
Автори: Райко Байчев и Ивайло Ачев
