Светкавичното отстъпление на Русия от Херсон показа за всеки, който е внимавал в картинката, един от малкото добри аспекти на войната – че когато хората се обединят, нищо не може да ги спре.
Само слепите и глухите не виждат, не чуват и не осъзнават, че в украинското общество енергията, която подхранва развитието, кипи. С войната, руският диктатор Владимир Путин категорично обедини в една нация хора, които допреди това си бяха разделени. Путин със сигурност щеше да спечели повече, ако беше продължил с хибридките си, вместо да нахлува в Украйна и да бомбардира всичко наред - и говорещите руски език, и говорещите украински език. Но той просто потвърди старата приказка – дай на Глупака въже, той сам ще се обеси.
В България, обаче, глухите и слепите са много. Скорошно проучване го доказа за пореден път – въпреки всички зверства, причинени от режима на Путин в Украйна, доволно количество българи си стоят зад кървавия диктатор. Кои и какви са тези хора – основно над 60-годишна възраст и в областните градове извън София. Което е показателно как се развива България.
В Русия, в период от над 20+ години удариха всички тъпомери – лека-полека, докато не си пролича зловещо. Защото Путин събра в своите ръце всички лостове на управление и заличи обществото като първи фактор и суверен. Исторически в Русия винаги е било така, но това не прави трагедията по-малка – защото говорим за най-голямата като територия и като природни богатства страна на света. Вместо обаче тя да върви по пътя на благоденствието и да е икономически лидер в световен мащаб, сега губи десетки хиляди свои млади мъже на фронта и милиони, които бягат, за да не загинат на фронта. Това са съпротивителните сили и силата на разума, които чезнат от Русия – и остават разбойници и главорези като Пригожин и Кадиров. При това – в държава с ядрено оръжие.
Българската ситуация върви по пътя на руската – това е моето категорично мнение. Големите предимства да не станем като Русия са, че сме членове на ЕС и НАТО и че общественото разложение като солидарност е стигнало такова ниво, че не може дори да тръгнем на война в подкрепа на някой лунатик като Путин. Просто в течение на 3 десетилетия масово изградихме рефлекс всеки себе си да гледа, което пречи за каквото и да е, изискващо общо усилие, дори да е крайно лошо. Но не бива да се залъгваме – когато има такава огромна средновековна тежест за способността на обществото да мисли, разсъждава и да се развива, бъдещето е мрачно. Когато не можеш да схванеш очевидното - колко жестоко Путин нацапа гащите, как мирише и продължава да мирише, как ще се справиш да търсиш кое е очевидно и кое не е? Именно търсенето на верните отговори, което остава за цял живот, е пътят на прогреса. За да има търсене обаче, трябва енергия – а енергията на българина масово отива за глупости, което води до затъпяване.
Опасявам се, че отдавна преминахме точката на пречупване – оттук-нататък на България ѝ трябва събитие като войната в Украйна, за да се канализира енергия, която отново да ни поведе напред. Само че събития като войната в Украйна са на цената на много жертви, много загуби и много лишения. Цената на кръвта!
Автор: Ивайло Ачев
