Често след работа посещавам с приятели заведенията на бул. "Витоша". Преди около три години, докато бяхме в едно от тях, някъде към 22:30 - 23:00 часа дойде момиченце на около 8-9 години, предлагащо картички. Детето, което не е от ромски произход, беше добре облечено и чисто. Приятелката ми я попита къде са родителите и, а тя отговори, че майка ѝ е наблизо и посочи с ръка местонахождението на родителя като каза: "Там!".
Оттогава насам периодично виждам това дете късно вечер да обикаля заведенията на Витошка. Мислила съм я. Ходи ли на училище? Как възприема, това което прави? Как се чувства и какво преживява, когато попадне на познати? Разсъждавала съм дали да подам сигнал към институциите. Не го направих, защото дълбоко не съм убедена, че те ще помогнат на това дете. Имах притеснения, че рискувам да ѝ влоша живота и още повече да се навреди на нейната психика. Не вярвам, че институциите ни ще си свършат работата по най-добрия начин, че ще гарантират бъдещето на детето, че ще се опитат да помогнат на семейството. С една дума не вярвам на институциите. Не вярвам, че Агенцията за закрила на детето с нейните 66 служители за цялата страна е работеща система и има капацитет да се справи с такъв казус. Същото е и отношението ми към общинските отдели "Закрила на детето". За съжаление, за три години те не ме опровергаха. Всеки, който редовно посещава заведенията на Витошка е попадал на това дете, а персоналът, който работи там, я познава отлично. Наблюдавала съм отношението им към нея както и реакциите на клиентите. Общо взето безразлично. През тези години явно никой не вижда сериозен проблем. Вероятно и представители на медиите също са попадали на нея.
Думата ми е за това, че ние като общество имаме някаква форма на индивидуален егоизъм. Пословична е обвързаността на родителите с техните деца, на които помагат до смъртта си. Но повечето от нас са индиферентни към случващото се извън дома и близкото обкръжение. Винаги поставяме всичко под сериозни съмнения. Все си мислим как някой със сигурност ще се облагодетелства и затова сме подозрителни към всичко, свързано със събиране на пари. През последните години обществото ни започна да се учи да дарява, да помага на тези в нужда, да се грижим за други извън семейството и родата. Да бъдеш социално ангажиран е добродетел, която се възпитава и развива в една общност, а ние се оказахме добри ученици. Започнахме искрено да вярваме в благородни каузи. Но Мария Цънцарова е на път да промени това. Никак не преувеличавам предвид мнителността на българина.
Въпросът е дали журналистът е призван да показва всичко или понякога се налага да замълчи след внимателно обмисляне на ползите и загубите за обществото? Има ли граница и къде е тя?
Какво разбрахме по същество от разследването на Цънцарова за дейността на фондация "Хелп карма"? Че едни хора, развили платформа за дарения, си раздават големи за българските стандарти заплати. Че има съмнения около някои от кампаниите, организирани чрез "Хелп карма". Това са най-общо казано двата основни извода, които предизвикаха шок в обществото.
Хонорарите наистина са сериозно завишени, но по същество не са причина за зачеркването на всичко постигнато от тази платформа. Факт е, че ИТ сектора е сред най-високо платените, а за да имаш добър продукт ти трябват качествени специалисти. Някои вече развиха тезата, че след като екипът се облагодетелства финансово, е трябвало "Хелп карама" да се регистрира като фирма, а не като фондация. Това означава, че, според тях, са тотално сбъркани международни НПО-та като "Грийнпийс", "Трансперанси интернашънал", "Репортери без граници", "Хюмън райтс уоч" и т.н., работещи със стотици милиони долари. Време е да приемем, че всяко качествено нещо струва пари и изисква ресурси. Няма значение дали е благотворителност или пазарен продукт. Всяка дейност, за да постигне задоволителен резултат, изисква идеи, време, ресурси и средства. Тоест, предполага се, че и НПО, за да постига резултати, има нужда от постоянен екип. Захласваме се по медийни кампании на агенциите на ООН например, зад които стоят сериозни бюджети, и не си даваме сметка, че те идват от вноски на държавите, от дарители и спонсори. Тези практики са абсолютно приложими и към български фондации като "Хелп карма", защото те реализират кампании извън пределите на България, и от платформата се възползват и чуждестранни граждани.
А по въпроса за прозрачността - то той е единствено и само към институциите, чиито основна функция е да извършват мониторинг и контрол. В първата част на разследването не видях да им е потърсена отговорност. Надявам се това да стане в следващите репортажи на Мария Цънцарова. Стана ясно, че основателят и председател на фондацията Константин Кръстев има дялове във фирма за бързи кредити, а преди това в колекторска. Това забранено ли е от закона? Не. Но става въпрос за морал. Казусът поставя въпроса редно ли е едно и също лице може да бъде хем кредитор, хем събирач на дългове. Ето това вече е сериозен пропуск на законодателя. Безспорно, поведението на Ралица Енева е най-малкото нагло и меркантилно.
Наистина обаче е впечатляващо за България за две години една фондация да събере 21 млн. лв. от тях 13 млн. са използвани за покриване на лечение на деца и възрастни, от които държавата е абдикирала задълженията и ангажиментите си. Това в крайна сметка е същественото. Дали през следващите две години някоя кауза или НПО ще събере 21 млн. лв.? Едва ли. Всички обаче сме възхитени от смелостта на Мария Цънцарова, която "разобличи" едни хора, възползвали се според нея, от щедростта на другите. Но какво ще се случи с десетките, да няколко десетки са, кампании за лечение, които в момента текат? Кой ще компенсира загубените средства заради отлива на доверие? И как ще бъде възстановена вярата в дарителството сред тези, които бяха готови да дадат? Дали ще има продължение на разследването, което да даде и решение?
От практическа гледна точка, засега този скандал донесе повече щети, отколкото да поправи грешките и пропуските. Не ме задоволява нито прокурорско разследване, нито реакция на Министерството на здравеопазването. Ако обаче това разследване доведе до възстановяване на дейността на Фонда за лечение на деца и до трайни решения на здравните и социални проблеми, които се опитваме да решим чрез благотворителни кампании, то тогава Мария Цънцарова заслужава и поклон. Скептична съм и за едното, и за другото, защото обществото ни е абдикирало отдавна да изисква от институциите и от тези, които ни управляват, да си вършат работата отговорно и качествено. Оправяме се сами както намерим за добре, разчитайки на себе си.
Затова имаме нужда да вярваме в доброто. Жизненоважно е да настояваме като общество да се стигне до истината по този казус. Наистина се надявам, че мотивите и намеренията са чисти и не искам след време да се окаже, че сме жертва на нечии кариерни амбиции и жажда за рейтинги.
Иначе на всеки, който се колебае дали отново да даде, бих му казала, че никога не съм се интересувала дали някой, който търси подкрепа, наистина има нужда от такава или се възползва от доверието ми и желанието да помогна. Моето верую е, че искам да направя добро, а дали този, на когото подавам ръка, ме лъже е проблем на неговата съвест.
Запазете вярата в доброто. Тя ни е нужна за да оцелеем като нация.
Автор: Добринка Златкова
