За дългото пътешествие на русенеца Теодор Атанасов, който измина сам внушителните 650 километра в Стара планина от връх Ком до нос Емине разказва сайтът 360mag.bg.
Теодор е от русенското туристическо дружество „Приста”. 26-годишният алпинист и пещерняк започнал прехода си на 22 декември 2013, за да завърши на 13 януари 2014. За Коледа той е бил на хижа Лескова, а на Нова година на Козя стена.
През 23-те си дни сам в планината, Теодор носел на гърба си 20-килограмова раница. Той е спал на палатка всички нощи с 1-2 изключения с приютяване в хижи. Запасите си с храна русенецът е поддържал благодарение на приятели, които е срещал, за да му занесат провизии.
Теодор разказа повече за своето зимно соло приключение специално за 360°:
Най-дългият преход?
Гледка към Ботев и Купена от връх Амбарица
Около 8:30 часа – от хижа Лескова до прохода Витиня. Последните дни обаче ходих от Върбишкия проход до нос Емине (около 145 км) за два дни и 8 часа, като спирах няколко пъти, за да дремна по 3 часа. Като че ли този преход се оказа най-дълъг психически, защото от една страна ми оставаше малко, от друга нямах търпение да стигна Емона, а болките в ставите се увиличаваха с приближаването на морето.
Бурите?
Само една – на 27-ми декември. Преходът ми за тези ден беше от хижа Кашана до заслон Планиски извори – най-късият преход (17,5 км). Беше топло (2-3 °C), но с гъста мъгла и ураганни южни ветрове. Предполагам, че са били със сила над 150 км/ч, защото при такава скорост на вятъра е възможно да се задържиш прав. Около връх Паскал обаче не беше възможно да стоя или ходя прав. Вятърът ме събаряше и ме търкаляше по тревата и ме принуждаваше да ходя по северната страна на върха, където вихрите баха поносими и макар пак да ме събаряха, успявах да се движа. Там обаче теренът беше тежък (мокър сняг, клекове и големи гранитни блокове) и участък от 2 км минах за 3 часа.
Най-красив преход?
С група приятели след връх Костенурката към заслон Ботев
От хижа Амбарица до заслон Ботев. Този преход е перлата на Стара планина по отношение на природни дадености.
Най-щастлив момент?
Моментът на първата крачка от прехода, от връх Ком. Бях превъзбуден, мотивиран, щастлив и същевременно се чувствах малък и уплашен – пред мен бяха 650 км, за които знаех, че бях подготвен, но също така знаех колко крехък бях в ръцете на планината. Този момент беше кулминацията на цялата подготовка и организация на прехода и сега като погледна в ретроспекция осъзнавам, че това беше и един от най-щастливите моменти в живота ми – момент, в който усетих пълната свобода, която само едно приключение може да ти даде. Може би този момент се конкурира с момента, в който се чух с приятелката си по телефона, когато бях в палатката на заслон Планински извори, а отвън бушуваше ураганът. След борбата с планината, която ме беше докарала до пълно изтощение се чувствах толкова самотен, жалък и изоставен от света, че думите ѝ (макар да не ги помня) ми вдъхнаха сили и буквално ме съживиха. Беше изключително емоционален момент, в който чувството, че не съм сам и че някой бди над мен и съпреживява моето пътуване изпълни цялото ми същество и в момента, в който затворих телефона това чувство се изля през очите ми.
Най-самотен момент?
Моментът, в който пристигнах на заслон Планински извори в бурята – подгизнал, въпреки мембраните и преуморен от борбата с вятъра, мислейки че ”трудното” е свършило. Заслонът е бил хижа в миналото – представлява масивна двуетажна постройка. Уви, всички прозорци липсваха и ветровете бяха само една идея по-слаби вътре, отколкото навън. Тогава се почувствах изключително самотен и безпомощен. Не помня почти нищо, но ми отне около час и половина да опъна палатката в крайна сметка в една от страничните постройки, които се ползват за конюшни през лятото.
Около хижа Козя стена, където Теодор посреща Нова година
Най-смешен момент?
Не мисля, че имаше смешни моменти. Когато си сам по-скоро присъстват моментите на тихото щастие от дребните дейности.
Връх Баба и паметника на загиналите руски войни
Най-уютното място?
Палатката – тя се превърна в дом за мен по време на прехода и и не само. Всяка вечер в нея се чувствах спокойно и уютно.
Нощите в легло?
Нощувах в хижа Чумерна, където по възможно най-милия начин бях накаран да спя на легло, а също и в град Котел, където гостувах на мои приятели.
Най-радваща среща?
Срещата с приятелите, които ме ”посрещнаха” 3 часа след като пристигнах на нос Емине.
Село Емона и морето
Най-трудното?
Да си повярвам, че мога да приключенствам, че мога да правя това, което ме прави щастлив, да осъзная, че не е необходимо да си специален, за да преследваш мечтите си.
Най-хубавото?
Най-хубавото беше, че се случи, че не остана едно от поредните ”искам да направя…”, а се превърна в ”мога” и ”направих”.
Следващата цел?
Целта винаги е била една – да продължавам да се движа, без значение дали ще е катерене, пещери, алпинизъм или просто бягане – движението е целта
Отново?
Може би бих се пробвал в автономен стил, т.е. тръгване с провизиите и всичко необходимо още от самото начало и без стъпване в хижите. Но засега ми се иска да се развивам в други насоки.
Кучето-водач от хижа Узана малко преди Шипка
Ком — Емине
„Ком — Емине“ е най-дългият маркиран пешеходен туристически маршрут в България, наричан в миналото „Маршрут на дружбата“. Той съвпада с финалната отсечка на европейския туристически маршрут E3, който свързва Атлантическия океан с Черно море. Дължината на „Ком — Емине“ е приблизително 650-700 км, и е постижима за 20-25 дни в летни условия и около месец — в зимни. По време на прехода се преодолява терен с голяма денивелация и се изкачват или „подсичат“ повече от 100 старопланински върха.
За първи път маршрутът „Ком — Емине“ е изминат през 1933 г. от Павел Делирадев – български пътешественик и изследовател, наричан „Следовникът на Алеко Константинов“. Всъщност, самият Константинов първи дава идеята за този преход, но не успява да я реализира. Едва през 1953 г. маршрутът е повторен от членове на Републиканската комисия по туризъм при Върховния комитет за физкултура и спорт, и окончателно е уточнен при последващите два прехода през 1955 г. и 1959 г.
Първият успешен зимен поход е направен през 1961 г., а първото преминаване на маршрута наобратно (от Емине до Ком) е осъществено през юли 1968 г. от група на Русенския университет.
Снимки: Теодор Атанасов
