Едва ли има човек в Сливен, който не познава д-р Михаил Жечков, неговата вечно забързана походка, мъдра осанка и някак всеопрощаваща усмивка. Вече 50 години с неотстъпчива всеотдайност той лекува физическите болки и страдания на сливналии, но и житейските им и душени рани. И с харизмата на своя интелект и човешко присъствие олицетворява гражданската и професионална приемственост. По сливенски.
Потомък на изтъкнатата фамилия Жечкови, твърди, че за него фамилното име не е бреме, а знаме, което трябва да се защитава. Сред именитите му предци е Захария Жечков – един от най-видните и будни предосвобожденски деятели на Сливен. Той е бил участник в църковно-освободителните борби, заточен в Мала Азия, председател на възрожденското читалище „Зора”. Друг от предците му е Аргира Жечкова – една от първите сливенски учителки. Тя е известна с огромната си алтруистична дейност, създателка на емблематичното женско дружество „Майчина длъжност” и на известното сливенско сиропиталище, приютило стотици сираци след балканските войни. Днес името ѝ носят улица, училище и Наградата за хуманитарна дейност на Община Сливен.
„Когато през 1928 година в Чирпан става голямото земетресение, и не остава къща незасегната, Аргира Жечкова взема от Чирпан всички несретни деца и ги води в Сливен. На средно заможните сливенски семейства тя поверява по две деца, да ги отглеждат. Осигурява им трапезария, завършване на училище и много други неща”, разказва доктор Жечков. „Тези хора бяха примерът пред мен. И аз нямах алтернатива, освен да защитя името на фамилията. Затова през цялото време се чувствах длъжен да работя за каузата на Сливен, за медицината и за болните”, обяснява някак стеснително известният сливенски хирург.
Разговаряхме и за продължаващите протести на медицинските сестри и защо той е неотклонно там, на площада заедно с тях. "Медицината е като един организъм. И кадрите са много важно нещо в него”, отговаря доктор Жечков. „Сега в България има недостиг от 23 хиляди медицински сестри. Ще настъпи момент, когато лекарите ще трябва да работят не само денонощно, а и сами! Какво направихме с медицинските сестри – работят по на няколко места, в различни отделения, защото заплащането им е много ниско. Но те не винаги са адаптирани към работата в конкретното отделение и така се получават пропуски. Освен това, нека не забравяме – те са хора, а хората се уморяват”, разбиращо отбелязва докторът.
След това продължава разказа си с темата за операционните сестри. Нужни са поне 7-8 години стаж, за да се изгради рутината и умението на една добра операционна сестра. Но в момента дори в големите болници те са под въпрос, защото намират по-добри възможности в чужбина.
„Има операции, които се правят само със сестра и следователно нейната подготовка е много важна. Обаче тази подготовка изисква време и опит, а той се набира с работа. Има и друго много важно нещо – контактът по време на работа с останалите от екипа. Не може да се елиминира никого – нито санитарката, нито медицинската сестра. Нелепо е да се правиш на велик! Защото ние сме заедно край операционната маса. И взаимоотношенията, които съществуват между нас, трябва да са на нужната висота - професионална и духовна, за да може да се свърши качествено работата”, подчертава доктор Жечков.
А аз връщам лентата и си припомням искрената загриженост и сърдечност, с която той общува със своите момичета – операционните сестри от сливенската Окръжна болница, с които заедно е градил професионалния си път...
„Преди края на годината си уредих среща със сестрата, която реално ме посрещна, когато започнах работа в Сливен преди 50 години”, разказва д-р Жечков. И продължава: „Тогава в хирургичното отделение се работеше всичко - ортопедия, хирургия, неврохирургия, изгаряния, кожни пластики. А ние само двамата със сестрата правехме апендицити, заклещени хернии, перфорирали язви, някои инцизии на абсцеси. Но – как беше тогава? Когато отиде младият хирург, тя му показва някои неща. Защото тя е виждала всичко, повече и от най-опитните лекари. И ако младият колега е несигурен, тя се намесва. А той трябва да приеме нейния професионализъм, за да може да се отпуши колаборацията. А не да каже: „Аз съм лекарят!“ - българският синдром, след който всичко пропада. А най-много страда пациентът, който е на операционната маса”, обобщава лекарят.
След това продължава с тема за липсата на медицински кадри. "В много болници няма кандидати за хирурзи и педиатри. Патоанатомите са дефицит, съдебните лекари и микробиолозите също. Тези специалности не могат да се научат за пет-шест години, тъй като лекарят работи сам и реално трябва да е на много високо ниво в специалността си. По чисто обективни причини патоанатомите стават качествени специалисти едва към осмата-деветата година от специализацията. В Монтана, Хасково и Търговище няма патоанатоми и затова препаратите се изпращат във Враца, София и Варна. А нали уж сме в XXI век, в Европейския съюз сме, имаме 6 медицински факултета! За беда, тънки специалности и специалисти изчезват… Много от младите колеги, дори и да имат добри учители първо се изграждат тук, а след това си вземат шапките и бягат!” - отбелязва с горчивина сливенският лекар.
После се заговаряме за първите дипломирани български лекари около Освобождението и техните възрожденски идеали. Завършили в големите медицински университети на Европа, те се връщат да работят за родината си, "на полза роду". Мнозина участват като доброволци в балканските войни, някои загиват по бойните полета. Други създават болници, импулсират развитието на българската медицина. Посвещават се на научния и интелектуален напредък на нацията. Жечков разказва и за едновремешните провинциални доктори, неуморни и доблестни рицари на Хипократовата клетва - за тяхната неравна битка с болестите, епидемиите, предразсъдъците и обстоятелствата. И за светлия им образ на просвещенци и благодеятели.
И така неусетно стигаме до първите му учители в медицината. Те са в Сливен в ранното му детство. Съвсем близо живеел д-р Шишков. Баща му бил лекар, учил във Франция, а майката му била французойка. Впрочем, това било нещо доста типично за Сливен тогава - дамите от Франция да ги водят тук. Втората съпруга на дядо му Михаил пък била белгийка, баба Франсина. Разбира се, двете „европейки” започват да си контактуват, а като дете бъдещият хирург често посещавал дома на доктор Шишков. „И това беше нещо много специално за мен. Бях в отделенията. Наминавах след училище. Полека позвънявах на звънеца. Внимателно, за да не притесня лекаря. Точно в 4 часа той започваше да приема пациенти в кабинета си. За мен всичко това беше почти магическо, свещено”, обяснява медикът.
Разказва ми и за неосъществената мечта на баща си - да стане лекар. Но вместо да замине да следва медицина в странство, се налага да поеме фамилните дюкяни, защото брат му вече е студент по химия в Белгия, а дядо му е с тежка туберкулоза. Някой трябвало да изкарва пари. После започва войната и той отива на фронта. По-късно се задомява се и тогава се ражда Михаил. Майката сама отглежда невръстния си син, борейки се с недоимъка на военните години и трудно лечимите тогава детски болести – дифтерит, морбили, дизентерия, скарлатина.
А когато няколко години по-късно оперирали баща му от спукана язва в сливенската болница, малкият Мишо ходел тайно да му оставя мляко в болничната стая. „Беше през 1950 година. Прескачах оградата и много бързо оставях киселото мляко на шкафчето, след това веднага изчезвах. Това беше незаконно и майка ми и дядо ми много ми се караха, защото не беше позволено да се оставят неща”, усмихва се доктор Жечков. После мимоходом и тъжно добавя, че тогавашната сливенска болница, строена по швейцарски модел, паметник на културата, днес е оставена на произвола на съдбата. Превърнала се е в една руина на 140 години в центъра на Сливен. Тогава болницата била съвсем на края на града. И така, израсло в досега с видни сливенски лекари и интелигенти, умното и будно сливенско момче Михаил, Жечков, блестящ възпитаник на Чинтуловата гимназия, през 1962 година става студент по медицина в София.
Наред с лекциите и упражненията, работи като стажант в „Пирогов” почти през цялото време. Там още като студент прави и първата си самостоятелна операция. „Тогава направих първия си апендицит, човекът беше от „Кремиковци”. Асистираше ми доктор Тенев, много добър и благороден лекар! Беше сливенски зет, съпругата му беше от видната сливенска фамилия Белчеви. Като разбра, че съм от Сливен, реши да ми асистира. Това беше голям жест, от негова страна!”, спомня си доктор Жечков. И отбелязва, че като млад лекар е имал шанса да работи с отлични хирурзи в сливенската болница: д-р Михайлов, д-р Попов, д-р Панайотова.
За илюстрация вмъква един случай, когато доктор Михайлов, съвсем неочаквано му поверил водещата роля в операцията. „Каза ми: „Мини отдясно на пациента!” - Тоест аз ще съм операторът, а той ще ми асистира. И тогава на мен ми поникнаха крила!”, спомня си и се усмихва видният сливенски хирург. „Това са тримата лекари, които винаги ще споменавам. Моите учители. Те ме научиха на много професионални неща. Но също, че проследяването на болния след операцията е нещо много важно. И че хирургията изисква физика и психика по всяко време на денонощието”, добавя лекарят.
Всички хора в Сливен знаят, че за доктор Михаил Жечков мисълта и грижата за пациента са неписан личен закон. Верую. Затова никой не се изненадва, когато чуе забързаните му стъпки в ранни зори или късно вечер да спират пред болничните легла, извън дежурствата по график. „Това лекарят го прави почти ежедневно, ако е лекар”, е неговото кратичко обяснение. „Обаче в България липсва това отношение към пациента”, горчиво допълва той. И продължава, че у нас никой не се интересува от душевността на лекаря.
„А той не е машина, той също е човек! И психиката на лекаря е нещо много тънко…”, казва той. „На Запад има много трудове, посветени на тази тема - какво представлява духовната сфера на един лекар. Сълзите, които е видял от радост. Риданията и скърбите на хората, които е съпреживял. Обидите, които е получил, самообвиненията дали някъде не е сгрешил и несправедливите обвинения”, отбелязва доктор Жечков. И добавя любимата си китайска максима: „Личните неща решавай с мозъка си, но чуждите решавай със сърцето си!”.
„Хората на върха на пирамидата, от които зависят най-важните решения и съдбите на другите, трябва да правят точно това!”, поглежда някак изпитателно докторът. „Защото те са избрани да отговарят за нацията”, подчертава той. Загрижено разказва как една сутрин, прекосявайки пеш половината град на път към болницата, срещнал едва трима души. И се уплашил. „Стигнах до извода, че както 157 села са изчезнали и ги няма на картата, така скоро ще стане и с градовете на България”, признава тревогата си доктор Жечков.
После доразвива тезата си. "В момента в България има три държави. Първата държава е София с 1 милион 563 хиляди души, официално, като има и половин милион влизащи и излизащи всеки ден. Жители на всички околни градове - Благоевград, Дупница, Кюстендил, Враца, Перник - пътуват до София сутрин и после се връщат обратно. Не е лошо! Но не може в една толкова бедна държава да има толкова концентрирано население. Реално София произвежда 48% от брутния вътрешен продукт на страната. Втора държава – това са Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Те дават 28% от брутния вътрешен продукт. И остават едни 30% за всички останали региони, така наречената провинция.
Много жалко за градове, като Плевен, Русе и Сливен. Българската провинция е забравена от всички! Създадена е ситуация хората дори да не мислят как да отидат да живеят в София, а как да напуснат България", констатира тъжно изтъкнатият хирург. И добавя към картината още малко демографска статистика. "Ето, през миналата година в България са родени 54 хиляди деца. Когато аз започнах работа, се раждаха по 120 хиляди. И вероятно ще стане така, че след три-четири години ще трябва да затворят 1/3 от детските ясли и градини, защото няма да има деца. А след още осем-девет години ще трябва затворят и 1/3 от училищата, защото няма да има и ученици.
Обсъждаме дали все пак няма някаква надежда. Докторът отвръща, че я вижда в младите си колеги. Повечето от тях са потомствени лекари от сливенските медицински фамилии: Ангелов, Петканска, Павлов, Плачков, Димитров, Консулов, Терзиев. "Това са вече утвърдени млади колеги, с които е удоволствие да се работи. А хирургията е много сложна професионална кариера. Хирургът се движи сред доста перипетии и плува в дълбоката вода", пояснява лекарят. Чувства се обнадежден и донякъде горд, че тези млади хора градят кариера тук, при корените си. Но споделя, че най-много се уповава на възраждането на православието и морала.
"Семейство, църква и училище! Това са трите най-важни стълба за България! Ако една страна иска да напредва, без вероучение не става! Но вече 30 години българският парламент не намери воля вероучението да бъде въведено в училищата. А имаме прекрасни млади богослови! И в Сливен имаме няколко, просто брилянтни деца – ерудирани, интелигентни.", обяснява той. Миналата година се опитали да направят детски курс по вероучение в сливенския храм „Света Богородица”, където доктор Жечков е църковен настоятел. Преустроили една малка помощна сграда в двора, пуснали обяви. И отишло само едно дете.
"В други държави като Полша и Русия не е така! Там Църквата е на почит. Дори и Сталин, когато започва голямото германско настъпление и вижда, че фронтът се огъва, освобождава свещениците, които лично бил заточил в Сибир. И те минават с Кръста и Казанската Богородица по целия фронт", припомня ерудираният медик. Той не скрива недоумението си защо младите богослови не се ползват, за да влязат в училищата? "Щом те с енергията, с примера и знанията си могат да повлияят срещу арогантността, зависимостите, агресията. Време е да си възвърнем исконните ценности. Защото в противен случай ще изчезнем като нация и народ. Време е за Възраждане! И Българското православие трябва да застане пред знамената!, казва на финала на разговора доктор Михаил Жечков.
Но това не прозвучава патетично, защото е изречено мъдро и спокойно от един лекар, посветил 50 години от живота си на хирургията и на хората от града с може би все още жилава възрожденска жилка - Сливен.
