Путин обяви частична мобилизация в Русия и местни референдуми за присъединяване към РФ на временно окупираните украински територии - Луганск, Донецк, Запорожие, Херсон.
Т.нар. “референдуми” естествено са нелепа и вулгарна гротеска, никой освен Путин няма да признае резултатите им. Дори нашите служебни Гълъби заявиха, че “референдуми” под дулата на оръдията не стават за нищо. Това не е допитване, а терор с претенции за легитимност.
По-интересно е какво се случи с “частичната мобилизация”.
Мобилизацията е “частична”, доколкото държавата очевидно няма инструменти и ресурс да събере всички годни за военна служба. Затова прибират де кого докопат - тежестта отново пада основно върху републиките от “глубинката” и бедното население.
Излезе такъв виц - при военните комисии се появил Робин Худ: взема призовките от бедните и ги връчва на богатите.
Както можеше да се очаква, Путин говори едно, веднага след него (военният министър) Шойгу каза нещо малко по-различно, а на практика указа за мобилизация се изпълнява както дойде, важното е да се съберат някакви бройки. (Които не се знае с какво ще ги обличат, хранят и въоръжават.)
Твърдеше се, че ще събират само хора с някакъв боен опит или преминали военна служба, но на практика привикват всякакви екземпляри, включително многодетни бащи, наборни войници и какви ли не нещастници.
На върхушката естествено през ум не ѝ минава да праща своите деца на фронта. Журналист от екипа на Алексей Навални направи постановка на сина на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков. Журналистът Майкъл Наки се обади на Николай Песков, представяйки се за военен, с покана да се яви пред едикояси военна комисия.
Синът отговори на поканата със завоалирани заплахи и уверение, че “въпросът ще се реши на по-високо политическо ниво”, а пред комисията “със сигурност няма да се яви”. Само ми пратете, вика, СМС със името си и всичката информация къде трябвало да се явя.
Диванните опозиционери, индиференти и патриоти бяха принудени да се надигнат от меката мебел. Едни (за свой ужас) бяха събрани под бойните знамена и както пееше едно време Хазарта - те са в ранен стадий на изненадани удавници. Интернет се напълни с видеа на заминаващи войници - доста потискаща гледка на разплакани деца, жени, майки.
Други се втурнаха да си уредят изклинчването от армията, трети, които имат някакви пари на ръка, хукнаха да се спасяват зад граница. Самолетните билети за дни се изкупиха и стигнаха цените на космически полети. По все още отворените граници се натрупаха километрични опашки. Балтийските държави изцяло се затвориха за руснаци, а в Грузия ги пускат, но филтрират. Появиха се мемета с руските танкове, които 2008 нахлуха в грузинската Осетия, редом до колоните от цивилни автомобили 2022. Въпреки че сегашното грузинско ръководство е по-скоро русофилско (бившият президент Саакашвили е в затвора), страната не гори от желание да се наводнява с руснаци, много от които са си същите отровени с пропаганда екземпляри, които обичат фашистката си държава, ама да воюва някой друг. Да подкрепяш фашизма от дивана е едно, да мреш под Z-свастиката е съвсем друго.
Въпросът за руските бежанци дойде и до нашите социални мрежи, макар че реални бежанци още няма в България.
Както и по всеки друг въпрос - експертизата, компетентните и категорични мнения по въпроса са повече, отколкото може да понесе скромен човечец като мен.
Прави впечатление, че много от реакциите са качествено същите като за “нахалните украинки, които дойдоха на безплатен курорт”.
За русофилския тролетариат у нас изглежда още няма сериозни инструкции как да се говори за евентуалните руски бежанци - така че сега не знаем от русо-тролска гледна точка тия бежанци предатели ли са, страхливци ли са или все пак трябва да ги посрещнем като братя, нищо че малко са се отклонили от частичната мобилизация в борбата срещу укро-нацизма и НАТО-милитаризма.
За тукашните псевдорусофили и псевдопатриоти също не си правим илюзии, че ще си отместят доброволно бойните части от диванчетата. Те са си в частична (със задните части), но перманентна диванизация.
Автор: Г-н Балев, Прас-Прес
