Станимир Рашков в Холандия стана Стан. Стан и Светла. Винаги двамата, винаги заедно, винаги с много обич, която като видимо сияние се движеше неотклонно около тях. Приятели от студентските години.
Няма да забравя един април 1992-ра, когато за пръв път ми предстоеше да пътувам на Запад. До падането на Берлинската стена, конкретно на Тодор Живков у нас, и на изток не ме пускаха, съмнителен произход...А ми се пътуваше, така ми се пътуваше.
Дойдоха в Пловдив Тон и Ада, холандци, винаги идваха на фестивала на Кукления театър и ни поканиха една малка група журналисти да отидем в Холандия. Съвсем на приятелски начала, уредиха пътуването, там бяха предвидили да ни настанят у приятели. Само че в ония години за Холандия се искаше виза, времето не достигаше, още повече, че католическият Великден беше разпуснал посолството...Много на косъм беше цялата работа и вечерта преди заминаването още не ми се вярваше, че на сутринта наистина ще пътувам. Впрочем за пръв път щях и да летя.
И точно тогава, в оная щастливо-изнервена последна вечер, телефонът позвъня.
"Здравей, как си?- обаждаше се Светла. "Няма да повярваш, утре летя за Холандия!"" Ние сме в Холандия"- каза Светла. " От една година."
Аз замълчах. Точно началото на 90-те бяха годините, в които приятели си хващаха багажа и децата и отиваха да търсят щастието другаде. Но не знаех, че Светла и Станимир са го направили. Едва успях да промълвя: "Сериозно ли?"
"Къде точно отиваш?"- попита Светла.
"В Дордрехт".
Сега вече тя млъкна. Ама много сериозно млъкна. Когато пак проговори, гласът и беше някак стегнат.
"Ние сме в Барендрехт, на три километра от Дордрехт".
Настъпи сутринта, отлетях, пристигнах, видях за пръв път Другия живот, страната, направена сякаш от Лего, с много тесни магистралки и много високи добри хора, видях вятърните мелници, лалетата и крави с компютри на врата, на третия ден пострадах от катастрофа, но нямаше как, продължих да обикалям с другите, дивях се на спокойствието, в което живеят тези хора, докато ние се блъскахме по 6 часа на опашка за олио. А те играеха всеки петък на призраци и се забавляваха. Много неща видях за кратко време, програмата беше наситена, за всичко бяха помислили добрите Тон и Ада, които обичаха България.
Видяхме се и със Светла и Стан. Първата ни среща беше във вечерния Дордрехт. Бяха дошли с колелета, бяха смутени. Имаха мечта, но бяха още далеч от нея. Бяха тръгнали в нищото с надеждата да избягат от абсурдите. Там бяха попаднали в друг свят. Снимка на кралицата с дъщеричката им илюстрираше статия в национален всекидневник за новооткрит бежански лагер. После им отидох на гости в Барендрехт. Живееха в хубава къщичка, една от многото в живописното село, още бяха в етапа на осмислянето на новата реалност. Не им беше лесно, никак. Една от многото доброволки в Холандия им помагаше да свикнат. Бяха в началото на пътя си.
После пътят се завъртя и ги отведе там, където бяха тръгнали. Защото не се отказваха, научиха езика, доказаха и двамата способностите си, вписаха се в логичната цивилизация, бяха трудолюбиви и усмихнати. Намериха своето място в малката живописна страна, направиха своя фирма в Ротердам, включиха децата си. През цялото това време не прекъсваха връзката с България, грижеха се за семействата си, поддържаха непрекъснат контакт.
А Станимир- Стан не спря да пише. На български.
Неговото иронично перо е познато на старата гилдия, търсеше абсурдите и ги описваше така, както един лекар би написал епикриза и накрая рецепта. Само дето оставяше въображението си да доизмисля и дорисува, оставяше го да премине зад границата- " Ами ако беше станало така...".
През април 2018 година Станимир си отиде. Роден в Трявна, почина в Ротердам. Твърде млад, за да се примириш с репликата- "Поживял си е". И достатъчно зрял, за да остави след себе си света такъв, какъвто се пречупваше през чувството му за хумор, чувствителността към абсурд и неправда, обичта към България. Не са един или двама успешните емигранти, които за собствено спокойствие предпочитат да оставят България в задния си джоб, предназначен за ненужни хартийки с мисълта, че тя няма да се оправи и по-добре, че се махнах. Той не я сложи там, сложи я в малкото джобче на ризата си, за да е по-близо до сърцето му. И често я вадеше, за да я усети.
И в първата книга на Станимир- "Отпушени мисли", а още повече във втората, издадена след смъртта му от издателство "Ерго"- "С такси в страната на чудесата" личи неговия начин на мислене. Личи болката, превърната в горчив смях и напипване на грапавините, личи фактът, че Стан никога не си е тръгвал завинаги. А понеже всяко негово идване в България е свързано с таксиметрови шофьори, които навсякъде по света, особено у нас, имат какво да кажат и да посъветват, разказите са чуден калейдоскоп на истински и измислени истории. Стан изобретява в тях Партията на таксиметровите шофьори, която в няколко последователни разказа има своето развитие в утопичен план, но толкова логичен, като се замислиш. При едно пътуване във времето той установява, че всички у нас, до последния българин, са затворници, защото са виновни за кривия Преход. Идеята идва от една често подхвърляна от таксиметрови шофьори реплика: " Да станат политиците таксиметрови шофьори, че да разберат как се вади хляба". Е, станали са. През деня работят като шофьори, вечер се прибират в затвора. Чисти откъм закона са само новородените и тези, които са си излежали присъдите. В затворите са всички, защото всички имаме някаква своя вина- дали защото сме били корумпирани или сме корумпирали или просто защото сме си мълчали. Най- много са тези, които са си мълчали.
Тъжен и смешен Стан. Търсещ в епикризата средния път. Мотивът за средния терминал, средния принц, за средата между идеята за това, към което сме тръгнали и това, което сме постигнали, е като червена нишка в разказите му. Стан не осъжда. Той предлага утопично разрешение, за да каже това, което не иска да захвърля като грубо обвинение. А може би има право да го направи. Няма го вече, за да продължи. Но остава Светла, която издаде новата му книга и продължава да живее в Холандия, без да забравя пътя за България.
Ще се върна пак в началото. При първото ми отиване в Холандия, когато видях Светла и Стан само година след емиграцията им, и на мен ми предлагаха да остана. Не те, други българи от по-рано. Сериозно ни предлагаха и на мен, и на колегите ми- останете, ще ви помогнем да се устроите, няма да съжалявате. Някои от нас доста сериозно се размислиха върху предложението, но аз бях твърда. " Не, аз съм журналист, за мен в България сега е по- интересно".
И Стан беше журналист. А аз загубих спора. Вече си давам сметка...
