– А ти нямаш ли баща? – попитах Лена много бързо, на един дъх, след като бяхме претичали през нашия двор и бяхме влезли в двора на Лена, при каменната им стена.
– Имам, разбира се – отговори Лена.
Бе разперила ръце настрани и вървеше назад по стената. Гледах старичките й изкривени маратонки, които се отдалечаваха все повече и повече.
– А той къде е?
Лена не знаеше това. Бил избягал още преди раждането й.
– Избягал ли е? – попитах ужасен аз.
– Ти какво, не чуваш ли? – гледаше ме сърдито Лена. – Между другото, за какво му е въобще на човек татко?
Не намерих какво да отговоря. И наистина, каква бе ползата от татковците?
– Те могат да построят нещо. Например стена.
Лена вече си имаше стена.
– Могат още... ами...
Никога преди не се бях замислял за какво бяха татковците? В търсене на някаква идея се повдигнах на пръсти и надникнах над плета. С почервеняло лице татко зидаше дявол знае за какво идиотския проект. Не можеше веднага да се разбере за какво ми беше той.
– Татковците ядат вареното зеле – казах накрая аз.
И аз като Лена мразех варено зеле. То имаше вкус на водорасли. За нещастие, обаче в Кнерт Матилде имаме огромно поле със зеле. Заради това и мама, и майката на Лена настояват, че зелето трябвало да се яде задължително, защото било много полезно. А татко не казва нищо такова. Просто дояжда зелето след мен. Трябва само да прехвърля зелевите парцали в неговата чиния, когато мама се обърне.
Доколкото схванах, Лена се заинтересува от съобщението ми, че татковците ядат зелето. От стената тя виждаше много добре моя татко, зает с проекта. Лена присви единия си крак и дълго размишлява.
– Хм – каза най-накрая тя и скочи на земята.
По-късно през деня отидохме в магазина, за да купим всичко, което бе забравил да купи Магнус. В магазина работеше майката на Лена. Когато влязохме, тя броеше стоката.
– Здрасти! – каза тя.
– Здрасти! – отвърнах аз.
Лена само махна с ръка за поздрав.
Излизайки от магазина, започнахме да четем обявите на вратата му. Винаги правехме така. Днес някой бе окачил голяма обява. Наведохме се по-близо.
„Търсим кученце.
Може и да не е породисто.
Задължителното условие е да е чистоплътно.”
Лена препрочете листчето няколко пъти.
– Куче ли искаш? – попитах я аз.
– Не, но вероятно има възможност да си поискаш и татко?
Веднъж Магнус бе разказал на нас с Лена за обявите за запознанство. Ако човек си търсел младоженец или булка, той публикувал във вестника такава обява. Оказа се, че Лена мислеше за това във връзка с таткото. Дали да не дадяла обява за такъв? Идеята с вестниците обаче не била добра, защото никога не си сигурен кой ги чете. И можело да се натъкнеш на кого ли не – на бандит или дори на директор на училище. Да се окачи обява на нашия магазин, където познавахме всичките клиенти, било, разбира се, значително по-безопасно.
– Триле, пиши ти, защото почеркът ти е красив – каза Лена, излизайки от магазина с лист и химикалка.
Едната й плитка се бе разплела, но като цяло видът й беше много боен и решителен. Идеята й ми се стори съмнителна.
– Какво да пиша? – попитах я аз.
Лена легна на дървения шезлонг до магазина и се замисли. Мислеше толкова силно, че дори аз я чувах.
– Пиши: „Търсим татко” – започна тя.
Въздъхнах.
– Лена, мислиш ли...
– Напиши го!
Свих рамене и го написах.
След това Лена замълча. За нейната динамичност – много дълго. Най-накрая се изкашля и ми продиктува силно и ясно:
- „Задължителното условие е да е добър и да обича варено зеле, но са възможни варианти, при които да е само добър и може да дояжда вареното зеле”.
Намръщих се. Доста странна обява бе.
– Лена, сигурна ли си, че трябва да се пише за зелето?
Не, за това Лена не беше сигурна. Важното било да е добър.
В края на краищата се получи следната обява:
„Търсим татко.
Задължителното условие е да е добър.
И да обича деца”.
Най-отгоре тя написа името и телефона си, а след това залепихме обявата точно под обявата за кученцето.
– Ти си се побъркала! – казах й.
– Съвсем не. Просто искам да ускоря събитията – отговори ми Лена.
И това й се удаде. Не бе минал и половин час, откакто се бяхме върнали в къщата на Лена, когато телефонът звънна. Струваше ми се, че Лена не бе успяла да обмисли спокойно онова, което бяхме започнали. А сега го бе разбрала. Телефонът звънеше и звънеше.
– Няма ли да вдигнеш? – прошепнах най-накрая аз.
Тя стана и вдигна насила слушалката.
– Ало…?
Гласът на Лена бе по-тъничък от конец. Аз притиснах ухо от другата страна на слушалката.
– Здрасти! Казвам се Вера Юхансен. Ти ли си окачила обявата на магазина?
Лена опули очи срещу мен, изкашля се и каза:
– Да...
– Чудесно! Тогава аз имам интересно предложение. Той е още нехранимайко, разбира се, но вече две седмици не е пикал нито веднъж вкъщи!
Челюстта на Лена увисна приблизително до пъпа й.
– Той пикае навън? – попита ужасена тя.
– Да, представяш ли си какъв юнак е той?
Вера Юхансен бе страшно горда с това. Съвсем бе побъркана. Татко, който не може да пикае вкъщи. Лицето на Лена се промени. След това обаче реши, че все пак трябва да се вземе в ръце. Изкашля се и попита много любезно дали яде варено зеле. На другия край на връзката стана тихо.
– Не, не съм му давала зеле. А майка ти вкъщи ли е? Нали това се отнася и до нея?
Лена седна на пода. Най-накрая Вера Юхансен каза, че щяла да намине в пет заедно с него. Когато го видиш с очите си, по-лесно решаваш.
Оставила слушалката, Лена седя дълго и гледаше пред себе си.
– Триле, твоят татко пикае ли навън?
– Много рядко.
Лена легна по корем и почна да бие главата си в пода.
– Ох, ох, ох, какво ще каже мама?
Разбрахме го много бързо, защото в този момент вратата се отвори с трясък и в къщата влетя майката на Лена със зачервени бузи и обявата в ръка. Много си приличаха с Лена.
– Лена Лид! Какво е това?
Лена мълчеше, проснала се на пода.
– Отговаряй! Ти да не си откачила?
Разбрах, че Лена е забравила отговора.
– Тя искаше да ускори събитията – подсказах аз.
Майката на Лена, за късмет, бе свикнала да е майка на Лена, поради което такива случки не я изкарваха от релси. Погледнах я и си помислих, че сигурно мнозина искаха да се оженят за нея. Тя имаше обица на носа.
– Повече никога няма да правя така – обади се Лена отдолу.
Майка й седна до нея. Това да се седи на пода, е възприето при тях.
– Добре, че откъснах листчето, преди някой да го е прочел – каза, смеейки се, майката на Лена.
Разбрах, че трябва отново да се намеся.
– Вера Юхансен ще ни доведе един в пет часа.
Майката на Лена звъня седемнадесет пъти на Вера Юхансен. Никой не вдигаше. А времето минаваше. В пет без петнадесет ние, тримата, седнахме на масата и зачакахме. Стрелката за минутите се приближаваше към дванадесет, деление след деление.
– Разигравате ли ме? – каза майката на Лена.
И тогава се звънна на вратата.
На прага стоеше Вера Юхансен с усмивка, червена риза и глава, наведена към рамото. Занадничахме зад гърба й. Никой от нас не забеляза татко, но кой знаеше – можеше да пикае зад ъгъла.
– Добър ден! – каза майката на Лена.
– Добър ден, добър ден! – развика се Вера. – Да, нямате търпение да видите кого съм ви довела!
Майката на Лена се опита да се усмихне. Не се получи.
– Ние пре-мис-лих-ме! – извика Лена, но Вера Юхансен вече бе изтичала от верандата и се бе насочила към колата си. Има такива дами, които е невъзможно да спреш.
Лена обаче също е неудържима, тя изтича по стълбището и се втурна към колата, изпреварвайки Вера.
– Той не ни трябва! Искаме да пикае вкъщи!
И когато тя извика това, ние чухме скимтене от колата. През прозореца й се показа кучешка глава.
– Куче? – прошепна Лена.
- Да - Вера Юхансен повдигна вежди. – Че какво друго да бъде? Нали искаш куче?
Лена поемаше въздух с уста.
– Не. Аз исках...
– Чинчила! – извика майка й от вратата.
Палето на Вера Юхансен бе много по-симпатично от която и да е чинчила. Лена много искаше да го задържи, но всичко си имало граници, каза майка й.
След това майката на Лена започна да се занимава дълго с мотоциклета, за да се успокои. Ние с Лена седяхме на пералнята и я наблюдавахме. От време на време тя ни молеше да й подадем някой инструмент. А през останалото време бе тихо.
– Лена, това не е толкова просто. Да вземеш и да окачиш обява – каза най-накрая майка й. – Помисли ли кого биха могли да ни доведат.
Прехвърлих наум всичките младежи, които ходеха в магазина.
– Освен това вкъщи няма място за никакъв татко – разнесе се изпод мотоциклета.
Лена не се съгласи с това. Можело да се разтреби мазето.
– А и така си имаме достатъчно мъже – дочу се изпод мотоциклета. – Триле, например.
Лена отдавна не била чувала нищо по-глупаво.
– Триле не е мъж!
– А какво съм? – поинтересувах се аз.
– Ти си съсед!
Ето това е, помислих си аз. Няма да каже, че съм най-добрият й приятел.
