- Всички ние искаме утрешният ден на спорта да е успешен - обяви госпожица Батъл. - И аз ще се погрижа никой - тя изгледа Ужасния Хенри, - да не го развали.
Ужасния Хенри също я изгледа. Той мразеше деня на спорта. Миналата година не беше спечелил нито едно състезание. Беше си изпуснал яйцето в състезанието с яйца в лъжици, беше се спънал в краката на Грубия Ралф по време на трикракото надпреварване и се беше сблъскал със Сърдитата Сюзан в надбягването с чували. Най-непоносимото от всичко беше, че Идеалния Питър беше спечелил две състезания.
Ех, само ако в училище организираха някакво по-смислено празненство, например ден на гледането на телевизия или ден на яденето на шоколад или чипс! Тогава Ужасния Хенри със сигурност щеше да спечели всяка награда. Но не. Вместо това му се налагаше да търчи насам-натам и да се поти обилно пред сума ти тъпи родители. Като станеше крал, щеше да накара всички учители да участват в такива състезания и накрая щеше да обезглавява победителите. Крал Хенри Ужасния се усмихна блажено.
- Внимавай в картинката, Хенри! - излая госпожица Батъл. - Чу ли ме какво казах?
Хенри въобще не беше чул.
- Че денят на Спорта се отменя? - обнадеждено предположи той.
Госпожица Батъл го фиксира с железния си поглед.
- Казах никой да не носи сладки и десерти утре. На всички ще ви бъде дадено едно вкусно, освежаващо резенче портокал.
Хенри се разплу в стола си гневно. Единствената му надежда беше да вали на следващия ден.
На следващия ден времето беше слънчево и топло. Греда, помисли си Хенри. Разбира се, винаги можеше да се опита да се престори, че е болен. Обаче беше опитал това миналата година и майка му въобще не се беше вързала. По-миналата година пък се беше оправдал с болки в крака. За съжаление, после баща му го беше спипал да танцува на масата.
Нищо не помагаше. Просто се налагаше да участва в състезанията. Само да можеше да спечели някое!
Идеалния Питър влезе развълнуван в стаята на Хенри.
- Днес е денят на спорта! - каза с усмивка Питър. - И избраха мен да донеса сварените яйца за състезанието с яйца в лъжици. Не е ли вълнуващо!
- НЕ! - викна Хенри. - Разкарай се оттук!
- Ама аз само... - започна Питър.
Хенри се нахвърли върху него с ръмжене. Той беше като каубой, оплитащ в ласото си избягало добиче.
- Аааах! - изпищя Питър.
- Не бъди толкова ужасен, Хенри! - извика баща им. - Или ще останеш без джобни за седмица!
Хенри пусна Питър.
- Не е честно - мънкаше той, докато взимаше дрехи от пода и ги обличаше. Защо той никога не печелеше?
Хенри пъхна ръка под леглото си, където държеше скрития си запас от сладки неща. Беше господар на тайното ядене на бонбони в училище. Поне сега щеше да успее да похапне нещо хубаво, докато другите се мъчеха със сгърчените си стари резени портокал.
Хенри затрополи надолу към кухнята. Там Идеалния Питър прилежно подреждаше сварените яйца в някаква кора.
Ужасния Хенри седна намръщен и започна да нагъва закуската си.
- Успех днес, момчета - каза майка им. - Аз ще съм там да ви подкрепям.
- Мпф - изгрухтя Хенри.
- Мерси, мамо - обади се Питър. - Очаквам да спечеля отново състезанието с яйцата, но разбира се няма значение дали човек печели, а как играе.
- Млъкни, Питър! - избухна Хенри. Яйца и лъжици! Ако чуеше още веднъж за това глупаво състезание, щеше да му излезе пяна по устата.
- Мамо! Хенри ми каза да млъкна - захленчи Питър, - и също така ме нападна тази сутрин.
- Не бъди така ужасен, Хенри - скара му се майка им. - Питър, ела да ти среша косата. Искам да изглеждаш възможно най-добре, когато получаваш трофея си.
Кръвта на Хенри кипна. Той искаше да хване всичките яйца и да ги захвърли по стената.
Изведнъж на Хенри му хрумна страхотна, гениална идея. Беше толкова добра, че... Хенри чу майка му да слиза обратно по стълбите. Нямаше време за обяснения колко добра бе идеята му.
Хенри изтича до хладилника, грабна друга кора със сурови яйца и я смени с кората на масата.
- Да не си забравиш яйцата Питър - напомни майка им. Тя подаде кората на Питър, а той я напъха внимателно в чантата си.
На ти сега, помисли си Ужасния Хенри.
Класът на Хенри се беше подредил на игрището. Изведнъж малка фигура в чисто бели маратонки изхвърча покрай Хенри. Това беше Атлетичния Ал, най-бързото момче в класа му.
- Трябва да тичам, трябва-да-тичам, трябвадатичам - циклеше той, докато тичаше на място до Хенри. - Аз, разбира се, ще спечеля всяко състезание - обяви Ал. - Цяла година съм тренирал, баща ми даже освободи специално място за всичките трофеи, които ще взема днес.
- На кого му пука въобще за това състезание - измъмри Ужасния Хенри и тайно си набута един бонбон в устата.
- Сега ще обявя отборите за състезанието на три крака - излая госпожица Батъл през мегафона си. - Ще имате възможност да покажете как работите в екип със своя съотборник. Ралф ще се състезава с Уилям, Джош ще е с Клеър, Хенри... с Маргарет.
- НЕ! - викна Ужасния Хенри.
- Абсурд! - викна Киселата Маргарет.
- Да - натърти госпожица Батъл.
- Но аз исках със Сюзан - оплака се Маргарет.
- Без претенции - скастри я госпожица Батъл. - Бърт, къде е твоят съотборник?
- Де да знам - отговори Едрия Бърт.
Хенри и Маргарет стояха на възможно най-голямо разстояние един от друг, докато им връзваха краката заедно.
- Сега ще правиш каквото аз кажа, Хенри - изсъска Маргарет. - Аз ще решавам как да се състезаваме.
- Искаш да кажеш, че АЗ ще решавам - заяде се Хенри.
- На старта... готови... старт!
Госпожица Батъл наду свирката.
И те тръгнаха! Хенри тръгна наляво, Маргарет надясно.
- Насам, Хенри! - викна му Маргарет и се опита да го завлече в обратната посока.
- Не, насам! - викна Хенри и също задърпа..
Двамата се наклониха опасно, всеки на своята посока, а после се сгромолясаха.
ТРЯС! Атлетичния Ал и Мързеливата Линда се спънаха в тях и се стовариха върху крещящите Хенри и Маргарет.
БУМ! Грубия Ралф и Жалния Уилям паднаха върху Ал и Линда.
ФРАС! Откачения Дейв и Едрия Бърт се забиха в Ралф и Уилям.
- Уааа - зациври Уилям.
- Всичко стана заради тебе, Маргарет! - гневеше се Хенри и я дърпаше за косата.
- Заради тебе беше! - викаше тя и скубеше него по-силно.
Госпожица Батъл надуваше свирката истерично.
- Спрете! Спрете! - нареждаше тя. - Хенри! Маргарет! Какъв пример давате на по-малките. Още едно такова нещо и ще ви накажа жестоко. Всички да стават и да започнем състезанието с яйца в лъжици.
Моментът беше дошъл! Хенри го беше очаквал с огромно нетърпение.
Децата се наредиха по отбори. Киселата Маргарет, Сърдитата Сюзан и Стеснителния Андрю бяха първият отбор от класа на Хенри. Хенри изгледа Питър. Ето го, там беше, застанал с горда усмивка до Добряка Гордън, Спретнатия Сам и Подредения Тед. Яйцата лежаха неподвижно в лъжиците им. Ужасния Хенри притаи дъх.
- На старта... готови... старт! - викна госпожица Батъл.
И те тръгнаха!
Питър ходеше все по-бързо и по-бързо.
Той водеше. Имаше значителна преднина. И после... клатуш... клатуш... пльок!
- Аааа! - изпищя Питър.
Яйцето на Киселата Маргарет също се заклати.
ПЛЬОК!
После и това на Сюзан.
ПЛЬОК!
После и тези на всички останали.
ПЛЬОК!
ПЛЬОК!
ПЛЬОК!
- Имам яйце по обувките си! - разгневи се Маргарет.
- Съсипах си новата рокля - затръшка се Сюзан.
- Целият съм омазан в яйца! - изквича Подредения Тед.
- Помощ! - завика Идеалния Питър. Яйцето капеше по панталоните му.
Родителите се втурнаха напред, пищейки и размахвайки салфетки и кърпички.
Грубия Ралф и Ужасния Хенри се разбиваха от смях.
Госпожица Батъл наду свирката си.
- Кой донесе тези яйца? - попита тя с леден глас.
- Аз - обади се Питър. - Но аз донесох твърдо сварени яйца.
- ВЪН! - викна госпожица Батъл. - Няма да се състезаваш повече!
- Ама...ама.. - запротиви се Идеалния Питър.
- Няма ама, марш! - изгледа го бясна тя. - Марш при директора!
Идеалния Питър избухна в сълзи и се затътри към директорския кабинет.
Ужасния Хенри беше извън себе си от задоволство. Това беше най-вълнуващият ден на спорта в живота му.
- Вие останалите, стига сте се хилили! Родители, обратно по местата! Време е за следващото състезание - нареди госпожица Батъл.
При всички положения, мислеше си Хенри, докато се редеше с другите на игрището, това въобще не беше ужасен ден. Разбира се, състезанието с яйца в лъжици мина отлично. И се забавляваше, когато бутна другия отбор в калта по време на дърпането на въже. И когато събори всички препятствия в състезанието с препятствия. И когато се сблъска с Атлетичния Ал в състезанието с чували. Но, о!, ако само можеше да спечели нещо!
Само едно състезание оставаше до края на деня на спорта. Дългото бягане. Хенри мразеше това събитие повече от всяко друго. Една безкрайна, потна, изтощаваща обиколка на цялото игрище.
Хенри повлече тежките си кости към стартовата линия. Последната възможност да спечели нещо... но вече знаеше, че няма как това да се случи. Ако поне успееше да финишира преди Жалния Уилям, щеше да го пише като добро представяне.
Изведнъж Хенри измисли нещо страхотно и невероятно. Как досега не му беше хрумвало? Наистина – той беше гений. Нямаше ли някакъв древен грък, който беше спечелил състезание, като е хвърлял златни ябълки и противникът му е спирал да ги събира и така е останал назад? И не можеше ли той, Хенри, да се поучи от тези стари гърци?
- На старта... готови... старт! - излая госпожица Батъл.
Всички излетяха напред.
- Давай, Ал, давай! - викаше бащата на Ал.
- Размърдай се, Маргарет! - подканяше бащата на Маргарет.
- Направи каквото можеш, Хенри - каза майката на Хенри.
Ужасния Хенри бръкна в джоба си, извади няколко бонбона и ги хвърли. Те тупнаха на игрището пред състезателите.
- Вижте, бонбони! - викна Хенри.
Ал погледна зад себе си. Той вече водеше с голяма преднина. Спря се и грабна един бонбон, после още един. После пак погледна назад и започна да яде.
- Сладки! - възкликна Лакомия Греъм. Той спря и започна да граби колкото бонбони можа да види и да си ги тъпче в устата.
- Вкусноо! - изкрещя той.
- Сладки! Къде? - разсеяха се и другите. После спряха, за да се оглеждат за още бонбони.
- Ей там! - Хенри подхвърли още шепа бонбони. Всички спряха и започнаха да събират сладките.
Докато състезателите хапваха, Хенри се впусна в истеричен бяг напред.
Той беше взел преднина! Краката му се движеха по-бързо отколкото някога се бяха движили, а петите му се забиваха в асфалта. Финалът беше близо!
Туп! Туп! Туп! Хенри погледна зад себе си. О, не! Атлетичния Ал го настигаше!
Хенри опипа джоба си. Останал му беше един огромен желиран бонбон. Той се огледа, дишайки тежко.
- Отивай си вкъщи да почиваш, Хенри! - викна му Ал и се изплези, докато го подминаваше.
Хенри хвърли пред Ал последния останал бонбон. Атлетичния Ал се поколеба, после забави ход и се наведе за него. Можеше лесно да бие Хенри, защо пък да не се изфука малко?
Изведнъж Хенри започна да спринтира още по-бързо. Атлетичния Ал се метна след него. Хенри беше все по-бърз и по-бърз. Той беше птица. Той беше самолет. Той прелетя над финалната линия.
- Победител е...Хенри? - невярващо обяви госпожица Батъл.
- Помощ, ограбиха ме! - писна Атлетичния Ал.
- Ураа! - викна Хенри.
Уау, какъв страхотен ден, мислеше си Хенри по пътя към къщи с трофея си в ръце. Бащата на Ал викаше на госпожица Батъл и на майката на Хенри. Госпожица Батъл и майката на Хенри викаха обратно по бащата на Ал. Питър беше засрамен и отпратен. А той, Хенри, беше големият победител.
- Не мога да разбера как така си объркал корите с яйца - продължаваше да се чуди майка им.
- Нито пък аз - добави Идеалния Питър и подмсръкна.
- Няма значение, Питър - включи се Хенри. - Не е важно дали човек ще победи, а как е играл.
