На днешната дата големият български поет Дамян Петров Дамянов щеше да навърши 84 години. Автор е на над 40 стихосбирки и един роман. Роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет.
През 60-те години работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж" и като редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".
За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. "Сливенско дело", а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1998 г. получава наградата "Иван Вазов" за цялостно литературно творчество.
Той създава едни от най-красивите стихове, обичани от поколения българи. В негова чест публикуваме някои от тях!
СРЕЩА
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
когато си най тъжен и злочест
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите
създай си стълба и по нея се качи.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени
от всички свои пътища премазани
нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребуса
на кръст разпъва нашите души
загубил всичко, не загубвай себе си
единствено така ще го решиш.
РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.
ДОБЪР ВЕЧЕР
"Добър вечер, скъпа моя малка!
Добър вечер!" - ти повтарям аз.
И целувам черната слушалка -
чуваш ли сълзите в моя глас?
Чуваш ли ме? Много съм далече -
ветрове и нощи ни делят.
Аз при теб се връщам тази вечер
да се стопля подир дълъг път.
И ако във стаята е душно,
ще излезем под дъжда навън...
В топлата си пазва ще те гушна
и ще те целуна преди сън.
Аз притискам черната слушалка.
Чуваш ли ме? Вятърът е лош.
"Лека нощ, обична моя малка!
Моя тиха радост, лека нощ!"
