ПЪРВА ГЛАВА
– Райън – повика ме някой. Тъкмо излизах от „Джунипър Пиг“, известен още като „Прасето“, за да се кача в колата си на паркинга. Гласът беше дрезгав и проряза мрака като нож. Стреснах се.
Не успях да преценя дали е на мъж, или на жена.
След работа се отбих в „Прасето“ – бирения бар, от който от шестнайсет месеца притежавах малък дял. Бях един от тримата съдружници и участието ми беше най-малко, но се редувахме да го наглеждаме всяка вечер. Тази бе мой ред. Не исках да се отбивам в бара. Аманда ме чакаше у дома с бебето ни, Хенри. Само като си помислех за тях, и стомахът ми се свиваше от радост и нетърпение да ги видя. Часовете далеч от семейството ми ми се струваха като цяла вечност и завръщането при него всяка вечер ме караше да изпитвам сладко облекчение. Откакто Хенри се роди, се опитвах да намаля работата извън работно време, но не ми беше никак лесно. След като баща ми почина, докато бях в колежа, и остави майка ми и мен без никакви пари, бях принуден да продължа напред и да се трудя здраво...
Надявах се Хенри да промени това и да ме накара да намаля темпото.
Ала една мрачна фигура ме приближи в мрака и ми попречи да го направя. Човекът беше нисък, а лицето му не се виждаше в тъмното.
Беше началото на април, времето бе прохладно, а дните още не бяха особено дълги. Зачаках. Току-що бях качил в профила си в Инстаграм снимка на бирата, която бях опитал – една от последните разработки на пивоварната ни, „Хоп Пиг“, индийски светъл ейл.
– Кой е? – попитах аз.
– Райън?
Даун Стайнър? Крайният ѝ срок наближаваше – оставаха само два дни, – но не я бях виждал или чувал от онази сутрин от преди почти месец. Също така не бях успял да намеря парите. Дали не беше решила да ме потърси?
Тогава видях кой е човекът и прибрах телефона в задния си джоб.
– Наистина ли си ти? – попитах фигурата, която продължаваше да стои в тъмното. Изпитах облекчение.
Мъжът се приближи и силната светлина от прозореца на „Прасето“ го заля.
– Аз съм – отговори той. – Наистина.
Блейк Нортън. Най-добрият ми приятел от колежа. И най-противоречивият. Той беше лоялен, забавен и очарователен. В същото време бе незрял, безразсъден и се държеше глупаво. Беше кръстоска между Бъч Касиди и Блуто от филма „Животинска къща“.
Не го бях виждал от шест месеца, въпреки че живеехме в този малък град на име Росингвил, Кентъки. Блейк протегна ръка и двамата се ръкувахме.
Приятелят ми изглеждаше по-здрав и по-слаб, като че ли беше свалил седем-осем килограма. Лицето му не бе толкова подпухнало. Зачудих се дали беше спрял да пие и бе започнал да тренира повече – навярно за пореден път бе решил да живее здравословно. Той беше по-нисък от мен с пет сантиметра и имаше добре поддържана брада. Дългата му до раменете коса не падаше в очите му и нехарактерно за него беше сресана, а бархетната му риза, чиито ръкави бяха чинно навити, не бе на петна.
– Защо се спотайваш на паркинга? – попитах аз.
Едва сега осъзнах, че се радвам да го видя. Годините приятелство, безбройните спомени – добри и лоши – и лоялността ни един към друг ме накараха да се усмихна.
– Спотайвам. – Блейк също се усмихна. – Винаги мога да разчитам на теб да измислиш някоя интересна дума като „спотайвам“.
– Имам от онези коледни календари с нова дума за всеки ден. Днес беше „спотайвам“. Блейк поклати глава.
– Не, ти вече знаеш всички модерни думи. Винаги си ги знаел. Помня, че в началото учеше английски език в колежа. После се прехвърли на маркетинг, но не можеш да ме излъжеш коя ти е истинската страст.
– Знаеш не по-зле от мен защо се прехвърлих в по-надеждна специалност – отбелязах аз. – Наистина учех английски език и преди Хенри да се роди, четях много. Но ти продължаваш да не отговаряш на въпроса ми.
Блейк се обърна на една страна и кафявите му боти изхрущяха в чакъла. Той погледна „Прасето“ и отново се обърна към мен.
– Не бива да влизам вътре. Има прекалено много изкушения.
– Отказал си пиенето? – попитах аз.
– Спрях пиенето. Аз никога не се отказвам. – Блейк сви рамене. – Вече шест седмици.
– Браво. Радвам се да го чуя.
– Да. Така е. Дори си извадих карта за фитнеса. – Той вдигна дясната си ръка и я сви, въпреки че нямаше как да видя какво има под ризата му. – Енергичен. Жизнерадостен. Това съм аз.
– Фитнес, а? Та ти не можеше да пробягаш десет метра в колежа.
– То пет едва пробягвах. При това само ако имаше бира и пица на финала. Засмях се.
– Така си беше. Е, радвам се за теб. По улицата минаваха коли и фаровете им ни караха да присвиваме очи. Миришеше на дъжд, а няколко гъсти облака скриваха ранно изгрелите звезди. Носех дънково яке, но потреперих, когато излезе вятър. Блейк посочи кафенето от другата страна на улицата.
– Надявах се да поговорим. Само за няколко минути. Известно ми е, че там не продават нищо по-силно от кофеин.
Погледнах часовника си – марка „Апъл“, – за да видя колко е часът. Аманда ме чакаше. А и много исках да се прибера, преди Хенри да заспи. За мен беше важно да съм си у дома, когато си ляга. Много важно. Участието ми във вечерния ритуал ми помагаше да се реванширам за времето, в което отсъствах.
– Не мога – отговорих аз. – Наистина. Аманда е с Хенри цял ден, а и тук ме забавиха. Един от сервитьорите ни преживява раздяла и поиска съвета ми. Разговорът се оказа по-дълъг от очакваното. Знаеш колко сериозно приемат разделите колежаните. Какво ще кажеш да обядваме утре? Тогава ще е много по-удобно.
– Знам, знам. Вече имаш семейство. И си му отдаден. Пък и ангажиментите ти не са малко. Разбирам. А хлапетата, които работят тук, те приемат като чувствителния голям брат. Сигу рен съм, че постоянно ти разкриват проблемите си.
– Случва се. Далеч са от домовете си. Изпадат в кризи...
Блейк поклати глава.
– Налага се да поговорим. Случаят е спешен.
