Пациентът е буден. Песента, която пише, заглъхва... сякаш, докато е спал, тя е звучала непрекъснато, повтаряла се е отново и отново... саундтракът на неговия невероятно дълъг, немислим покой.
Той помни всяка подробност от пустинята.
Първото нещо, което вижда, е човек. Този човек е лекарят.
Каки панталоните и хавайската риза не са типичното облекло за лекар, но сияещото познание в очите му го издава.
– Ранен си много лошо.
Гласът му е увереност. Гласът му е контрол.
– Нараняването ти е без аналог, редник Тонка. Преживял си нещо толкова... – вдига свитите си в юмруци ръце високо до гърдите си, сякаш се опитва да хване губещата му се дума, – нередно.
Филип открива в мъжа, стоящ на крачка от края на леглото му, повече от медицина. Силна, стройна физика. Неестествено съвършена коса, кожа, лишена от бръчки, като пустинна дюна.
Този лекар е военен.
– Сега – продължи той, – нека ти обясня защо е толкова невероятно трудно да стане това.
Филип не може да огледа добре стаята, в която се намира. Границите на зрението му са замъглени. От колко време е тук? Къде е това тук?
Но лекарят не отговаря на незададени въпроси като тези.
– Ако бе счупил само китките и лактите си, може би щяхме да предположим, че си паднал, че си се ударил в земята по някакъв начин. Но ти си си счупил раменната кост, лъчевата кост, както и лакътната кост; радиалните израстъци; коракоидния процес, трохлеите и всяка от двайсет и седемте кости в ръцете си.
Усмихва се. Усмивката му казва, че Филип трябва да сподели изумлението му.
– Не очаквам да знаеш имената на всички кости в човешкото тяло, Филип, но ти казвам, че не просто си си счупил китките и лактите. Счупил си почти всичко.
Внезапен шепот от място, което Филип не може да види. Може би гласове в коридора. Опитва се да извърне глава, за да погледне.
Но не успява. Изобщо не може да мръдне врата си.
Отваря уста, за да каже нещо, за да каже, че не може да помръдне, но гърлото му е сухо като летен пясък.
Затваря очи. Вижда следи от копита в онзи пясък.
– Сега... Ако беше счупил само дланите и ръцете си нагоре, бих могъл да си представя инцидента, който си претърпял; бих казал например, че си пострадал от преса, някакъв вид менгеме; вероятно и двете ти ръце са били поставени на маса, когато върху тях е била стоварена тежест. Но разбира се, не само те са счупени. Бедрените кости, големите пищяли и малките пищяли и на двата ти крака също са потрошени, както и капачките, медиалните епикондили, двата втори шийни прешлена (което би трябвало да е достатъчно, за да предизвика кома) и почти всички от двайсет и шестте кости на всяко от ходилата ти.
Лекарят говори с такава свобода, движи се като толкова здрав човек, че в сравнение с него Филип се чувства като пародия на човешко същество.
– Предполагам, че е възможно да се пресъздаде сцената, да бъдеш поставен на ръба на канара, с ръце и крака, висящи над бездната, докато нещо с толкова ужасяващо жестока форма, достатъчно изкривено, за да се свърже с всяка от гореспоменатите кости, пада от небето и ти причинява най-агресивното множество от фрактури, които някога съм наблюдавал. Но не. Неволите ти не свършват тук.
Зад лекаря, там, където бежовата стена се събира със светлосиния таван, посред бял ден Филип вижда африканската пустиня.
Замисля се за приятелите си, за своята група. „Дъ Дейнс“.
– Пубисът, хълбочната ти кост, сакрумът... строшени. Симфизисът пубис, предният надлъжен лигамент... разкъсани. Ребрата ти, Филип, до последното... заедно с всички междугръбначни дискове, гръдната кост, манубриумът, ключиците – нагоре през врата, до мандибулата, скуловите кости, слепоочните кости, фронталните и дори... някои зъби.
Лекарят се усмихва, показвайки част от своите.
– Сега... можем да допуснем хипотетично, че подобен резултат е вероятно да се получи, ако човек лежи на каменна плоча и без да подозира за това, втора каменна плоча бива пусната от огромна височина върху него и го потрошава напълно, съвсем изненадващо. Такава теория може да заслужава обмисляне, ако всяка от фрактурите ти е на почти едно и също разстояние от повърхността на тялото ти. Но разбира се, случаят не е такъв. Фрактурата на предния надлъжен лигамент се различава с почти три сантиметра от фрактурата, нанесена на челюстта ти. Всъщност в тялото ти няма дори едно-единствено счупване, което да е сравнимо с друго; няма признак, по който да се определят предметът, причината, формата на това, което те е наранило. С други думи, Филип... това не е причинено от един солиден обект и все пак... всичко е станало едновременно.
Лекарят отстъпва встрани и разкрива пред Филип нещо, което прилича на черни образи, излъчващи сияйни бели петна, като мацнати с четка. Недовършени форми. Начупени следи.
Рентгенови снимки.
Повече от една от тях му изглеждат като отпечатъци от копита в пясъка.
– Смея да твърдя – продължава изумено лекарят, – че това е най-смайващата травма, която съм виждал през живота си. Някои биха я нарекли... свръхестествена. Виж сам, Филип.
Още шепот отнякъде, докъдето погледът на Филип не достига.
– Сега... – казва лекарят и се извръща отново от снимките към Филип. – Знам, че току-що се събуди... едва дойде в съзнание, и си давам сметка, че всичко това е значителен шок. Беше в безсъзнание, в кома, шест месеца.
Числото е немислимо. Числото е жестоко. Числото добавя разстояние между него и „Дейнс“.
– Не си имал възможност да осмислиш тези шест месеца и сега трябва да започнем процеса на лечение. И физически, и емоционално. – Лекарят допира палеца и показалеца си замислено до брадичката си. – Но има някои въпроси...
– Къде са „Дейнс“? – изграква Филип. Гласът му е скърцащи дървени стълби. Гласът му е стенеща стара пейка на пиано.
От място извън полезрението му се разнася приглушено ахване. Женски глас.
Той говори!, казва гласът.
– Очевидният първоначален въпрос – продължава лекарят, пренебрегвайки въпроса на Филип, – е... как е възможно човек да оцелее след подобно нещо?
Лек полъх разрошва пригладената му кестенява коса.
Филип се опитва да повдигне ръка, но не успява.
Лекарят с лекота разперва откритата си длан, сякаш за да му покаже поредната разлика между тях.
– Но ето... тук си... оцелял си. Затова идва редът на втория, по-неотложен въпрос... Какво стана там, редник Тонка?
Поставя ръце на коленете си, превива се в кръста и приближава сините си очи на нивото на очите на Филип.
– Какво открихте, ти и приятелите ти, в пустинята? Или по-скоро...
Лекарят размахва ръце във въздуха, игриво заличавайки потока на мисълта си. Жестът е толкова не на място, че изглежда грубо и непочтително.
– Нека забравим за миг колегите ти музиканти, групата, „Дейнс“.
Студеният оценяващ поглед му подсказва, че той вече го е направил. Филип отново вижда отпечатъци от копита, дълга точеща се следа.
Чува и звук, противен и натрапчив, създаващ собствена следа, виещ се по хоризонта на паметта му. Опитва се да се пребори с него с помощта на своята песен. Неговата и на „Дейнс“. Песента, която му бе правила компания, докато бе спал.
Но гласът на лекаря я заглушава отново.
– Въпросът е не какво сте открили... а какво е открило вас?
