Едно
...
Когато Люк каза, че ще работи за Сейдж Сиймор и че ще се местим в Холивуд, аз си помислих, че ще се виждам с нея всеки ден. Реших, че двете ще се мотаем край розовия й басейн с еднакви слънчеви очила и че ще ходим заедно на маникюр и педикюр. Но като че ли и Люк почти не я вижда – среща се само с някакви си мениджъри, агенти и продуценти. Казва, че в момента изучавал филмовия бизнес, обаче това било много стръмна крива. В което няма нищо лошо, защото доскоро той беше работил като консултант само за финансови компании и големи конгломерати. Но налага ли се да бъде толкова незаинтересован от звездите?! Когато онзи ден малко се разочаровах, той рече: „За бога, Беки, да не мислиш, че се местим там, само за да се срещаме със знаменитости?!“. Изрече знаменитости така, сякаш казваше щипалки. Този човек нищо не разбира, ама нищичко!
Най-важното нещо за мен и Люк обаче е, че двамата мислим еднакво за почти всичко в живота и имаме адски щастлив брак. Но и имаме няколко миниатюрни, направо незначителни точки на несъгласие. Като:
1. Каталози. (Те не са „боклук“. Те са полезни! Човек никога не знае кога ще му потрябва персонализирана кухненска черна дъска със сладуранчеста кофичка за тебешира. Освен това много обичам да ги чета преди лягане.)
2. Обувки. (Да държа всичките си обувки в кутиите, с които са купени, не е ни най-малко абсурдно – спестовно е! Някой ден пак ще излязат на мода и тогава Мини ще може да ги носи. А междувременно той просто трябва да гледа къде стъпва, ами да!)
3. Елинор, майка му. (Дълга история. Много дълга.)
4. Знаменитости.
Така де, все пак сме тук, в Лос Анджелис. Домът на знаменитостите. Те са местният природен феномен. Всеки знае, че в Лос Анджелис се идва, за да погледаш звезди – точно както ходиш в Шри Ланка, за да гледаш слонове.
Обаче Люк дори не се ококори, когато видяхме Том Ханкс във фоайето на хотел „Бевърли Уилшър“. Даже не мигна, когато Хали Бери седеше на три маси от нас в ресторант „Бръшляна“. (Според мен си беше точно Хали Бери.) Не се развълнува ни най-малко, когато зърнахме Рийз Уидърспун на отсрещния тротоар. (Сигурна съм, че беше Рийз Уидърспун – имаше същата коса.)
А за Сейдж говори така, сякаш е просто поредният му клиент. Сякаш е примерно „Форланд Инвестмънтс“. Казва, че точно това ценяла тя най-много у него – че не бил част от целия този цирк. А после добавя, че твърде много съм се впечатлявала от тази холивудска звездомания. Което е абсолютно невярно! Аз не съм се впечатлила твърде много. Впечатлила съм се точно толкова, колкото трябва.
Дълбоко в себе си аз съм разочарована от Сейдж. Искам да кажа, че... добре де, наистина не сме се запознавали лично, но все пак говорихме по телефона, когато тя ми помогна да подготвя онова парти изненада за Люк. (Въпреки че сега има нов телефонен номер, който Люк категорично отказва да ми даде.) Човек би си помислил, че след онези разговори тя ще поддържа връзка с мен, ще ме покани в дома си на купон с преспиване или нещо такова.
Но няма значение. Утре всичко ще си дойде на мястото. Не искам да се хваля, но участието ми в този маратон се дължи изцяло на моя ум, който сече като бръснач. Вчера съвсем случайно надникнах през рамото на Люк към лаптопа му и точно тогава пристигна имейл от мениджъра на Сейдж – Арън. Беше озаглавен „Който превари, той ще натовари“ и гласеше:
Скъпи приятели,
В последната минута се отвори място в отбора за маратона поради контузия на един от участниците. Някой да има желание да бяга, за да подкрепи Сейдж?
Ръцете ми веднага се озоваха върху клавиатурата, натискайки бутона за отговор и пишейки: Да, моля! Бих искала да бягам със Сейдж! С най-добри пожелания – Беки Брандън. И това, преди дори да разбера, че съм се помръднала!
Добре де, може би все пак трябваше да се посъветвам с Люк, преди да натисна бутона за изпращане. Ама все пак беше на принципа „Който превари, той ще натовари“, нали така? Именно. Ситуацията изискваше светкавична реакция.
Люк само ме погледна и рече: „Ти луда ли си?“. А после започна да мърмори неща от рода на как това бил истински маратон за тренирани атлети и кой щял да ме спонсорира, и дали имам поне маратонки, за да бягам. Ама че човек! Вместо да ме подкрепи, той...
Въпреки че беше прав за маратонките.
– А вие също ли сте във филмовия бизнес? – пита Минди, докато ми подава касовата бележка.
– Не. Аз съм личен продавач-консултант.
– Аха. В кой магазин?
– Ами... всъщност... в „Делауеър“.
– О! – сащисва се тя. – Искате да кажете... магазинът за...
– Точно така, за възрастни жени! – отсичам и вирвам гордо брадичка. – Страхотен магазин впрочем. Много вълнуващо местенце. Нямам търпение да почна работа!
Имам малко свръхочаквания за тази работа, въпреки че тя дори не може да се нарече сбъдната мечта. Магазин „Делауеър“ продава „дрехи с лесна поддръжка“, за жени, които предпочитат „удобството пред стила“. (Точно това пише на плаката. Може да се опитам да ги накарам да го променят на „удобството не по-малко от стила“.) Когато отидох на интервюто, онази жена не спря да говори за еластични колани и лесно поддържащи се материи, и нито веднъж не спомена за модата съобразно клиента. Нито дори думата „мода“.
Но истината е, че Лос Анджелис не изобилства от особено много работни места за лични продавач-консултанти, изникнали в последната минута точно за новопристигнали британци. Особено за такъв британец, който може би ще остане в Щатите не повече от три месеца. Всъщност „Делауеър“ беше единственият магазин с вакантно работно място, и то само заради продавачка в отпуск по майчинство. И макар да излиза от моите уста, аз направо им взех ума на интервюто. Толкова много се възторгнах по техните многоцелеви пристегнати в кръста рокли с флорални мотиви, че накрая почти ми се прииска да си купя и аз.
– Може ли да си купя и някакви маратонки, моля? – побързвам да сменя темата. – Все пак не мога да бягам с тези, нали? – и посочвам, хихикайки, към високите си сандали на Марк Джейкъбс. (За протокола, веднъж всъщност изкатерих цяла планина с такива обувки. Но когато вчера споменах за това пред Люк, за да му докажа спортните си способности, той само потрепери и заяви, че вече бил изтрил от паметта си целия инцидент.)
– Разбира се – кимва Минди. – Значи ви трябва нашият технически магазин. Точно отсреща е. Там предлагат всички видове спортни обувки, оборудване, монитори за сърдечния ритъм... Между другото, ходихте ли на биомеханична оценка в Обединеното кралство?
Поглеждам я неразбиращо. Био... какво?
– Говорете с момчетата отсреща, те ще ви оправят – отсича Минди и ми подава торбичката с моите дрехи. – Вие трябва да сте в суперформа. Веднъж имах възможността да работя с треньора на Сейдж Сиймор. Като скала е. Чувала съм и за строгия режим на отбора. Вие участвахте ли в тренировките в Аризона?
Този разговор започва да ме изнервя. Скала? Строг режим? Няма значение. Не трябва да губя самоувереност. В достатъчно добра форма съм, за да участвам в маратон, пък бил той и в Лос Анджелис.
– Аз не спазвам точно строг режим – признавам. – Или поне не техния. Обаче си има собствена... ъммм... кардио... програма... нещо...
Всичко ще бъде наред. Това е само едно бягане. Колко трудно може да бъде?
Откъс от романа "Беки Б. в Холивуд"
